— Аз съм тук от около година. Дойдох през септември 1944 г. След десанта на съюзническите войски в Европа поисках да ме изпратят отвъд морето, във Франция, както си мислех. Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм на военен кораб и пътувам през Индийския океан.
— И как беше?
— Нормално. Няколко подводници ни предупредиха веднъж, че пътуваме през Суецкия канал, но, слава Богу, нищо друго не се случи. Корабът беше „Кралицата на Пасифика“. В мирно време е бил страхотно луксозен туристически кораб. И след общежитието в Портсмут все още изглеждаше луксозен. Четири от нас в кабина първа класа, бял хляб. Изядох толкова много бял хляб, че сигурно съм наддала няколко паунда.
— Не ви личи.
— Тук е прекалено горещо и на човек не му се яде. Живея с пресен сок от лайм и сол. Солта е предвидена за предотвратяване на изтощението от жегата. Някога са наричали това слънчев удар и никой не си е помислял да излезе навън без тропическа каска на главата. Но сега никой от нас въобще не носи шапка дори на плажа или при каране на лодка в морето. Научихте ли, че Боб Съмървил вече е контраадмирал? И че вече е в Коломбо като главнокомандващ?
— Да, научих. Всъщност смятах да му се обадя, когато корабът ни акостира в Коломбо, за да се запасим с прясна вода. Но не ни разрешиха да слезем на брега, така че не успях.
— Жалко.
— Виждали ли сте го оттогава?
— Не. Той е там само от около месец. Но получих писмо от него. Телефоните там са невъзможни. Има около четири предавателни пункта и неизменно накрая те свързват с грешен номер. Беше много весело писмо и гласеше, че ако искам, мога да отида да живея при него. Така че, когато получа следващата си отпуска, може и да отида. През последната си отпуска посетих приятели на име Камбъл, които имат чаена плантация близо до Нувара Елиа. Родителите ми някога живееха в Коломбо, знаете ли? И аз живях там, докато майка ми не ме върна в Англия. Семейство Камбъл са техни приятели.
— Сега къде са родителите ви?
— Не знам. — Те продължаваха да вървят напред. — Бяха в Сингапур, когато нахлуха японците.
— О, Боже. Какъв ужас. Съжалявам.
— Да. Мина много време оттогава. Почти три години и половина.
— Без никакви вести?
Джудит поклати глава.
— Нищо.
— Вие сте роднина на Съмървил, нали?
— Да, Биди е сестра на майка ми. Затова бях при тях в Девън. — Мина й нещо през ума. — Сигурно знаете, че Нед Съмървил беше убит? Когато „Роял Оут“ беше потопен в Скапа Флоу.
— Да. Това го научих.
— Съвсем в началото на войната. Толкова отдавна.
— Пет години са много време. Какво прави госпожа Съмървил? Още ли живее в Девън?
— Не, тя е в Корнуол. Имам къща там. Тя дойде да живее при мен скоро след смъртта на Нед и когато се присъединих към спомагателните части, тя просто остана там. Не съм сигурна дали някога ще се върне в Девън.
— Ние имаме къща близо до Чъдли.
— Ние?
— Жена ми и аз. Женен съм. Имам две малки момчета.
— Колко хубаво! Откога не сте ги виждали?
— Само от седмици. Получих няколко дни отпуска за преместване.
Този разговор ги доведе до края на вълнолома и те отново спряха и застанаха лице срещу лице.
— Къде отивате? — попита Джудит.
— В къщата на капитан Къртис. С баща ми някога са служили на един кораб. Били са заедно в Дартмут. Той ми изпрати съобщение да го посетя и да му окажа уважение.
— В колко трябва да сте там?
— В шест и половина.
— В такъв случай имате две възможности. Трябва или да минете оттук — тя показа тясната пътека, която вървеше покрай бреговата линия, — и да изкачите около сто стъпала до неговата градина, или можете да тръгнете по не толкова труден път, като вървите по шосето.
— Вие откъде минавате?
— По шосето.
— Тогава ще тръгна с вас.
Така, общувайки, те продължиха бавно по прашното бяло шосе, изрязано от колелата на безброй камиони, което водеше към Главната квартира на флотата. Стигнаха до висока ограда, омотана с бодлива тел, и порта, отворена, защото още беше светло, но пазена от двама млади моряци часовои. Те застанаха мирно и козируваха, когато Тоби Уитакър мина край тях. Зад портата шосето завиваше нататък под палмите, но след малко разстояние дойдоха до други две охранявани порти и входа за общежитието на служителките от помощните служби.
— Аз съм дотук, така че се разделяме.
Той погледна с интерес картината зад портата и стръмния път, който водеше към дълго, покрито с палмови листа здание, където бяха столовата и стаите за отдих на жените от службите. Верандите бяха отрупани с бугенвилия, имаше и кралски делоникс и лехи с напъпили цветя.