— Оттук изглежда извънредно привлекателно — каза той.
— И аз така мисля. Не е лошо. Прилича донякъде на малко село или почивен лагер. Помещенията, в които спим, са на далечния край и гледат към заливчето и имаме свой собствен вълнолом за плуване.
— Предполагам, че е забранено мъже да стъпват там?
— Ако са поканени, може. Да дойдат в столовата за чай или питие. Но жилищата и заливчето са строго забранена територия.
— Доста справедливо. — Той се поколеба за моменти и после каза: — Ако те помоля, би ли дошла с мен някоя вечер? Например на вечеря? Единственият проблем е, че съм малко новак тук. Не знам къде бих могъл да те заведа.
— Има офицерски клуб. И китайски ресторант. Друго май няма.
— Би ли дошла?
Беше ред на Джудит да се подвоуми. Имаше много мъже приятели, с които редовно ходеше да вечеря или танцува, да плува или да се вози на лодка, на пикник. Но те всички бяха стари познати от дните в Портсмут, изпитани, верни и строго платонични. След смъртта на Едуард и вероломството на Джеръми тя категорично се противопоставяше на всякакви емоционални връзки, но в Тринкомали това се беше оказало сложно поради огромния брой на съвършено представителни млади мъже, луди за женска компания.
От друга страна, Тоби Уитакър беше човек от миналото, познаваше семейство Съмървил и имаше къща в Девън, би било приятно да поговори с него за миналите дни, за чичо Боб, Биди и Нед. При това беше и женен. Разбира се, обстоятелството, че се срещаш с женен мъж, не означаваше кой знае какво в това необичайно обкръжение, както Джудит беше разбрала от собствен горчив опит. Сексуалните страсти, подклаждани от тропическите луни, шепнещите палми и месеците принудително безбрачие, се оказаха невъзможни за потискане и далечната съпруга с люпилото деца лесно се изхвърляше от съзнанието под пламенността на момента. Тя беше отстоявала решението си неведнъж в такива трудни ситуации и нямаше никакво намерение да се забърква в тях отново.
Тишината се проточи и той чакаше отговор. Предпазлива, тя обмисляше предложението. Не го намираше особено привлекателен, но от друга страна, не приличаше на изрод. Най-вероятно ще прекарат времето, като той й разказва за децата си и — ужасна перспектива — ще й показва снимки.
Достатъчно безобидно. И може би е невъзпитано и обидно да откаже направо.
— Да, разбира се.
— Чудесно.
— Бих искала. Но не на вечеря. По-забавно е да отидем някъде да плуваме. В събота може би. Съботите ми са свободни.
— Много добре. Но аз тук съм нов. Къде бихме могли да отидем?
— Най-добре е в ХАМЖ (Християнска асоциация на младите жени).
Той видимо се запъна.
— ХАМЖ?
— Всичко е редовно. Нарича се приют, но прилича на малък хотел. Не е само с библейски писания и маси за пинг-понг. Всъщност дори обратното. Човек може да получи дори нещо за пиене.
— Къде е това място?
— От другата страна на Форт Фредерик. На брега с прекрасни условия за плуване. Мъже се допускат, ако са гости на някоя жена, така че никога не е претъпкано. И се управлява от знаменита жена на име госпожа Тод-Харпър. Наричаме я Тоди. Страшен образ е.
— Кажи ми още нещо!
— Няма време. Това е много дълга история. Ще ти обясня в събота. (Ако разговорът закъса, което не е невъзможно, Тоди ще предостави тема.)
— Как ще отидем дотам?
— Може да се качим на някой флотски камион. Те сноват напред-назад непрекъснато, ято автобуси.
— Къде ще се срещнем?
— Тук. При портата, в единадесет и половина.
— Чудесно.
Тя го гледаше как върви с енергични крачки нагоре по хълма, белите му обувки вече кафяви от праха. Вече скрита за него, тя се питаше в какво се въвлича, обърна се и мина през портата и контролния офис (нямаше писма за нея в пощенската кутия), после нагоре по алеята. В трапезарията на стола помощници вече сервираха ранна вечеря за дежурните. Джудит се спря, за да си вземе чаша сок от лайм и да го изпие, после излезе на терасата, където две момичета забавляваха приятелите си, които се излежаваха в непривичен комфорт на тръстикови шезлонги. От терасата бетонен път водеше до далечния край на лагера, където спалните бараки и блоковете за къпане бяха струпани както дойде, но много приятно, под дървета, които бяха оставени за сянка, когато точно тази част на джунглата беше изкоренена от сапьорите, за да вдигнат лагера.
По това време на деня винаги имаше доста момичета наоколо и много идваха и си отиваха. Служителките, които работеха на брега, завършваха в четири часа и затова имаха много време за игра на тенис или плуване. От блоковете за миене полуголи фигури се разхождаха нехайно по сандали и обвити с малки хавлиени кърпи и нищо друго. Други щъкаха наоколо по бански, заканваха с щипки бельо на въжетата или вече бяха се преоблекли в кафеникави панталони и ризи с дълги ръкави, които бяха задължително облекло за вечер в тази област, пълна с маларийни комари.