— Почива си.
— Ще я доведа. Стойте тук и опитайте да спрете тази кръв.
Тя излезе. След като някой пое компетентната отговорност и му даваше инструкции, Тоби си върна хладнокръвието. Той седна на ръба на шезлонга и направи всичко възможно да изпълни даденото му нареждане.
— Толкова съжалявам — повтаряше той непрекъснато.
Искаше й се да спре да го повтаря. Общо взето беше голямо облекчение, когато сестрата се върна с кутия с червен кръст и с Тоди, която я следваше по петите.
— Сладурче! — Тоди, изтръгната от сиестата си, беше облечена толкова набързо, че ризата й висеше извън панталона и всички копчета бяха закопчени в погрешни илици. — Боже мой, как можа да се случи такова ужасно нещо. Добре ли си? Бледа си като смърт, и нищо чудно. — Тя обърна разтревожено лице към младата сестра. — Много ли е лошо?
— Достатъчно лошо — отговори тя. — Раната е много дълбока. Трябва да се зашие, мисля.
Тя беше за щастие не само компетентна, но и внимателна. За нула време раната беше промита, покрита с марля, намотана с топка памук и превързана.
Младата сестра закрепи стегнато края на бинта с безопасна игла. Погледна Тоби.
— Мисля, че трябва да я заведете в лазарета на доброволките или в болница. Там ще я зашият. Разполагате ли с транспорт?
— Да. Джип.
— Това е добре.
Тоди вече беше потънала в близкия стол.
— Просто съм разбита — обяви тя на компанията. — И ужасена. Имали сме всякакви дребни произшествия: опарване от медузи, убождане с бодли на морски таралежи, дори драскотини от акули, но никога наранявания от счупено стъкло. Как може хората да са толкова безотговорни? Но колко сме благодарни, че вие се случихте тук… — Тя се усмихна признателно на медицинската сестра, заета сега с акуратно прибиране на принадлежностите в сандъчето за първа помощ. — Умно момиче. Нямам думи да ви благодаря достатъчно.
— Няма проблеми. Ако може да използвам телефона ви, ще опитам да се свържа с лазарета на доброволките. Да кажа на сестрата да очакват инцидент…
Когато тя си отиде, Тоби каза:
— Ако ме извините, ще отида да облека нещо. Едва ли мога да карам до Тринкомали в чифт мокри бански гащи.
Той излезе и Тоди и Джудит останаха сами. Гледаха се тъжно една друга.
— Такава гадост да се случи. — Тоди порови в джоба на ризата си за необходимата цигара, изтръска една от пакета и я запали. — Толкова съжалявам. Чувствам се отговорна. Много мъчително ли боли?
— Не е много приятно.
— А си прекарвахте толкова добре. Нищо, ще има и други дни. Други хубави дни. И може би ще дойда да те посетя в лазарета. Да ти донеса грозде и да си го изям всичкото сама. Кураж! Трябва да мислим позитивно. След около седмица, не повече, отново ще бъдеш здрава и права. И само си помисли, ще имаш една хубавичка почивка. Ще си лежиш в леглото и нищо няма да правиш.
Но не беше лесно да утешиш Джудит.
— Мразя да нямам какво да правя.
Но стана така, че това, доста изненадващо, не й се стори тягостно ни най-малко. Беше настанена в стая с четири легла, нейното беше до отворената врата, която водеше навън към голяма тераса, заслонена с покрив от палмови листа. Стълбовете, които го поддържаха, бяха укрепени с буганвилия, а подът на терасата беше обсипан с паднали цветчета, които създаваха много работа на момчето, което метеше. Зад нея изнемогваше от жега градината, която се спускаше стръмно надолу към брега. А още по-нататък беше чудесният, издигнат над морето изглед към пристанището.
Въпреки предназначението си и неизбежната суетня на болничния живот лазаретът беше общо взето спокойно място, с много въздух, боядисан в бяло и безупречно чист, дори луксозен, с добра водопроводна инсталация, картини по стените (цветни снимки на хълмовете на Съсекс и на района на езерата) и фини памучни пердета, които се вееха и издуваха от постоянния бриз.
Трите съжителки на Джудит бяха в различни фази на оздравяване. Едната беше прекарала денга, другата си беше счупила глезена, като погрешно беше скочила върху камък при оживен пикник. Само третата беше истински болна. Тя страдаше от повтарящи се пристъпи на амебна дизентерия — трайно заболяване, от което всички изпитваха ужас. Тя лежеше потисната, бледа и омаломощена, и сред сестрите беше плъзнал слух, че щом се пооправи, ще я върнат вкъщи.
Истински късмет беше, че нито една от тези пациентки не си падаше по разговори. Бяха идеално приятни и доброжелателни, но след като Джудит беше настанена, чуха подробностите на инцидента й, научиха имената си и общо взето я приветстваха, с това приключи. Момичето с денга вече беше оздравяло достатъчно, за да се задълбочи прилежно в гоблена си. Счупеният глезен беше дълбоко погълнат от дебел роман със заглавие „Вечната Амбър“. От време на време момичето с дизентерия се надигаше достатъчно, за да прелиства страниците на списание, но явно нямаше сили за нищо друго.