Отначало й трябваше известно усилие, за да свикне с това безмълвно необщуване — пълна противоположност на непрекъснатото суетене и бърборене в нейната барака. Но постепенно Джудит си позволи да стане също толкова погълната от себе си, колкото и съжителките й, и като се носеше със собствените си мисли и се дистанцираше от тях, това малко приличаше на самотна разходка. Нещо, което не беше преживявала вече не помнеше откога.
На интервали идваха и си отиваха бъбриви сестри, раздаваха хапчета, сервираха обяд, но повечето време единственият звук беше радиото, което тихо си бърбореше някъде далече по цял ден, настроено на вълната на Морските сили, която непрекъснато предаваше музика с кратки информационни бюлетини. Музиката беше изцяло от плочи и очевидно избирана както падне, нещо като томбола с късметчета, така че сестрите Андрюс („Ром и кока-кола“) бяха пъхнати между ария на Верди и валс от балета „Копелия“. Джудит понякога се забавляваше, като се опитваше да отгатне какво ще е следващото.
Това беше близо до лимита на способностите й. Сестрата (едрогърда, колосана и добросърдечна като старомодна бавачка) беше предложила книги от библиотеката на лазарета и когато те бяха отхвърлени, пристигна с няколко стари екземпляра на списание „Лайф“. Но по някаква причина Джудит нямаше нито желание, нито концентрация за четене. Беше по-лесно и далече по-приятно да обърне глава на възглавницата и да гледа през терасата и градината изумителната панорама на водата и корабите, непрекъснатото щъкане насам-натам на лодките, меко сменящото се синьо на небето. Всичко това изглеждаше много свежо, ободряващо и делово, но също и съвсем мирно, което беше странно, като се има предвид, че флотата е на първо място строго войнствена. Тя си спомни един случай отпреди няколко месеца, когато един неидентифициран обект се беше промъкнал през гика и беше влязъл в пристанището, възникна ужасна паника, защото помислиха, че може да е японска миниатюрна подводница с намерение да торпилира и взриви целия флот на Източна Индия до Второ пришествие. Нашественикът обаче се оказа кит, който търси спокойно убежище да си роди бебето. Когато чудовищното раждане се състоя и майката с бебето се почувстваха готови за пътуване, една фрегата ги съпроводи обратно към откритото море. Беше приятно домашно събитие, което забавляваше и интересуваше всички дълго време.
В гледката имаше и нещо друго, което беше смътно познато, но доста време трябваше да мисли, преди да уточни какво е. Не беше само видът на пейзажа, а това как тя чувстваше всичко. Тя се поблъска малко над това, като се опитваше точно да определи къде и кога беше виждала всичко това по-рано. И тогава разбра, че усещането за „вече видяно“ беше неотделима част от първото и посещение в Дауър Хауз, когато със семейство Кеъри-Луис беше отишла на неделен обяд с леля Лавиния Боскауен. Това беше. Беше погледнала през прозореца на гостната стая и беше видяла градината, спускаща се надолу по хълма, синия корнуолски хоризонт, очертан, прав като линия, над най-високите клони на монтерейските борове. Разбира се, гледката не беше същата, но много приличаше. По това, че беше високо на хълма, и слънцето, небето и морето също така се виждаха над върховете на най-високите дървета.
Дауър Хауз. Тя си спомни онзи специален ден и дните, които последваха и достигнаха кулминация в деня, когато те с Биди се преместиха и влязоха във владение. И не беше всъщност трудно да си представи, че вече е там. И сама. Без Биди, без Филис, без Ана. Само Джудит. Която минава от стая в особено скъпа стая, докосва мебелите, оправя завесите, намества абажура на лампата. Тя чуваше собствените си стъпки по плочките на пода в кухненския коридор, усещаше мириса на старата лампа, на прясно изгладеното пране, на нарцисите. Сега тя се качваше по стълбите, ръката й се хлъзгаше по лъснатите перила, прекоси площадката, за да отвори вратата към собствената си спалня. Видя ограденото с месингови перила двойно легло, където някога беше спала леля Лавиния. Снимките в сребърни рамки. Книгите си. Кедровото си сандъче. Прекоси стаята, за да отвори прозорците, и усети как прохладният влажен въздух докосва страните й.