— О, горкичката, съжалявам. Какъв ужасен късмет. Офицерът от администрацията ми каза за това. Донесох ти ананас, купихме го на пазара за плодове. Искаш ли нещо друго? Не мога да остана, защото тази вечер има парти на борда на новия кръстосван и трябва да се прибера, изкъпя и облека. Ще кажа на капитан Спайръс, че утре ще сме по-малко в офиса. Колко дълго смяташ, че ще те държат тук? Седмица като нищо, както си мисля. И не се притеснявай за всичкото онова досадно писане на машина. Шефчето и аз можем да се оправим сами, а ако не можем ще ти оставим една грамада, за да се занимаваш с нея, като се върнеш…
Тя постоя и побъбри около четвърт час, после погледна часовника, скочи на крака, обеща пак да дойде и си отиде. Джудит изчисли, че това е максималното за днес. Няма да има повече посетители. Но след залез-слънце, когато небето потъмня и запалиха лампите, чу някой да казва името й и като погледна, видя, че госпожа Тод-Харпър крачи по коридора на отделението към нея.
Приятна изненада.
— Сладурче!
Беше облечена в обичайната си униформа от прясно изгладени панталон и риза, но със сигурност се беше отправила към празнична вечер навън, с жълта глава, просветваща като месинг, завършен грим, облак парфюм и огромно количество тежка златна бижутерия, верижки, обеци и пръстени като боксове. Над едното рамо висеше издута торба, а звънливият й глас и странен вид предизвикаха известно разбъркване, като накараха разговорите за малко да секнат и главите да се обърнат към нея.
Тоди или игнорира вниманието им, или пък блажено не го забеляза.
— Ето те и теб! Надникнах само да те видя и да се уверя, че си добре.
Джудит беше много трогната.
— Тоди, не си изминала този дълъг път само за да ме видиш, нали? И то в тъмното? И си шофирала сама?
Тя си помисли, че Тоди е много смела. Първата част на пътя от приюта е съвсем уединена и не е трудно да си представиш банда разбойници или бандити да се появят от храсталаците с намерение да крадат или дори да убиват. Но, разбира се, Тоди беше опитна, старо куче, и не се боеше от нищо и от никого. Всеки бандит, достатъчно глупав да излезе насреща й, несъмнено ще си изпати, замаян от буря от ругатни или от прасване по главата с дебелата сопа, която Тоди винаги държеше подръка, когато шофираше.
— Няма проблеми. — Тя привлече един стол. — И без това трябваше да дойда, за да взема някои стоки от войнишкото кафе. Измъкнах някои благинки за теб. — Тя изсипа съдържанието на торбата, като остави подаръците на кревата. — Консервирани праскови. Винен пестил. И шише със съмнително масло за баня. Господ знае на какво мирише. Може би на „Спомените на мъртвия спасител“. Какво е това голямо нещо в края на леглото?
— Кафез, за да не се допират чаршафите до крака ми.
— Ужасно ли боли?
— Малко.
Иззад отворената врата, от тъмнината на терасата, долетя избухване на мъжки смях. Тоди вдигна нарисуваните си вежди.
— Хммм, прилича на хубаво парти. Обзалагам се, че някое от онези момчета е вкарало плоска бутилка с джин. Мислех да вмъкна една и за теб, но ме беше страх сестрата да не я намери и тогава и двете с теб щяхме да си имаме неприятности. Кажи ми сега всичко за горкото си краче. Какво ти направиха?
— Направиха ми местна упойка и го зашиха.
— Ух! — Тоди изкриви лице с изражението на човек, който току-що е отхапал лимон. — Дано не си усещала как иглата влиза и излиза. Колко време ще стоиш тук?
— Може би десетина дни.
— А работата ти?
— Мисля, че вероятно ще се справят без мен.
— А Тоби Уитакър? Направи ли каквото трябва? Идвал ли е днес?
— Той днес е дежурен.
— Много добър човек, сладурче, но малко скучноват. Далече не толкова забавен колкото другите момчета, които са идвали с теб.
— Той е женен, Тоди.
— Но това не значи, че трябва да е скучен. Не мога да си представя защо си излязла с него.
— Заради старите времена. Някога той беше офицер за свръзка на чичо ми Боб.
— Чичо Боб — повтори Тоди замислено. Тя знаеше за семейство Съмървил, разбира се, и за Дауър Хауз, за Нанчероу и за Кеъри-Луис, защото през месеците от време на време се случваше да седнат и да си поприказват, а Тоди беше жена с жив интерес към подробностите от живота на другите. Но освен това обичаше да научава имената правилно и да разпределя хората по категории. — Искаш да кажеш контраадмирал Съмървил. От щаба в Коломбо?
Джудит се разсмя.
— Тоди, той е в Коломбо само от месец. Дори аз още не съм го виждала. Да не искаш да кажеш, че вече си се срещала с него?