— Не съм, но Джони Харингтън се обади по телефона онази вечер и каза, че са се срещнали на някаква вечеря. А помниш ли семейство Финч-Пейтън? Те са по-стари от Господ знае кого, но често играеха бридж с родителите ти. Е добре, очевидно добрата стара Мейвис Финч-Пейтън се е напила ужасно. Разбира се, тя никога не е знаела кога да спре, но вече започва да си личи.
— Знаеш ли, трябва да ти поверят колоната за слухове във „Флотски вестник“.
— Дори не си го помисляй. Ще ме премахнат от лицето на земята… Колко е часът? — Тя погледна масивния часовник на китката си. — А, всичко е наред, още не трябва да тръгвам.
— Къде ще ходиш?
— Нищо особено. Само ще пийна нещо в клуба с новия групов капитан.
— Новият групов капитан. Нов за Тринкомали или нов за теб?
Тоди направи гримаса.
— Всъщност и двете. А сега ми кажи какво да ти донеса, когато дойда следващия път. Може би пикантен роман, за да минава времето по-бързо?
— Би било чудесно. Точно сега не ми се чете, но съм сигурна, че скоро ще мога.
— Какво прави днес?
— Нищо.
— Нищо? Не одобрявам.
— Ти самата каза, че много ще ми хареса да не правя нищо.
— Имах предвид, че ще си починеш, а не че ще лежиш, потънала в размишления.
— Кой казва, че съм потънала в размишления? Напротив, бях напълно конструктивна. Мислено преобразих къщата си в Корнуол.
— Сигурна ли си, че това е истина?
— Какво толкова те е грижа?
— Ами… Естествено е, нали… — За пръв път Тоди сякаш не намираше нужните думи. — Знаеш ли, когато суетенето на живота се забави в някакъв момент, всеки е склонен да изпадне в размисъл… Изпитах го, когато почина мъжът ми. Това е една от причините да върша тази работа. — Тя се позапъна. — Сладурче, знаеш какво имам предвид…
Джудит знаеше, но явно не беше по силите й да го изрече с думи.
— Мислиш, че може да лежа тук и да се тревожа за мама, татко и Джес.
— Така е просто защото ужасните тревоги, които винаги са около нас, могат да изплуват на повърхността, когато остане време да мислиш за тях. Като пауза в разговор.
— Не им позволявам да изплуват. Това е единственият начин да живея с тях.
Тоди се наведе и взе ръката на Джудит в своята кафява ръка с червени нокти.
— Бих била опасен журналист по клюките, но и превъзходна леля Утешителка. Невинаги е хубаво да държиш нещата дълбоко запечатани. Никога не говоря с теб за семейството ти, защото не искам да се бъркам. Но трябва да знаеш, че винаги можеш да говориш с мен.
— Какъв е смисълът да се говори? С какво ще им помогне? Освен това избягвам да говоря. Единственият човек, с когото можех да говоря, беше Биди, защото тя ги познава всичките. Освен леля Луиза никога не е имало друг такъв човек, но тя загина при ужасна катастрофа, когато бях на четиринадесет години. Дори семейство Кеъри-Луис никога не са познавали мама и Джес, защото чак след като те заминаха за Коломбо и леля Луиза загина, започнах да прекарвам празници с тях в Нанчероу. Разказвала съм ти за всичко това, нали? За семейство Кеъри-Луис? Те са благословени и безкрайно добри, почти семейство за мен, но никога не са познавали мама и Джес.
— Не е задължително да познаваш някого, за да му съчувстваш.
— Да. Но непознаването означава, че не можеш да си спомняш както трябва. Не можеш да си спомняш заедно с някого. Не можеш да кажеш: „Това стана в деня, когато излязохме на пикник и заваля пороен дъжд, и тогава колата пукна гума“. Или „Това стана, когато отидохме в Плимут с влака и беше толкова студено, че мочурището в Бодуин побеля от сняг“. А има и още нещо. Същото е и когато си болен или загубил някого, или ужасно нещастен. Приятелите са чудесни и съчувстват, но те са били чудесни само дотогава. След това, ако продължиш да се оплакваш и скърбиш, и се самосъжаляваш, това им омръзва и престават да те посещават. Трябва да направиш нещо като сделка със себе си. Компромис. Ако не можеш да кажеш нещо весело, по-добре не казвай нищо. Аз вече се научих да живея с това. С несигурността, имам предвид. Незнаенето. То е малко като войната и никой от нас не знае кога ще свърши тя. Само че всички заедно сме в тази лодка. Най-лошото са рождените дни и Коледа. Да не пращаш картички на всички тях и да не им избираш подаръци, да ги опаковаш и изпращаш. И да мислиш за тях по цял ден и да се питаш какво ли правят…
— О, мила — каза Тоди много тихо.
— Има и още нещо, поради което копнея за Биди. Хората пазят спомените си живи за бабите и дядовците си, за старите лели още много дълго след смъртта им просто като говорят за тях. Обратното е също толкава вярно. Ако не си спомняш живите хора, и за тях е много вероятно да избледнеят в мрака, да станат сенки. Понякога е трудно да си спомня дори как изглеждаха мама, татко и Джес! Тя сега е на четиринадесет години. Мисля, че не бих я познала. И четиринадесет години не съм виждала баща си, десет години, откакто мама ме закара в пансиона на училището и ми каза „довиждане“. Колкото и да се опитваш, всичко е малко като при онези стари кафяви снимки, които виждаш в чуждите албуми. „Кой е това?“, питаш, и после може би се смееш. „Наистина ли това е Моли Дънбар? Не може да бъде!“