Но това писмо не е заради мен и причината да не получиш друго преди него е, разбира се, в това, че след онзи пръв понеделник прекарвах повечето време залепена за радиото в отделението и слушах новините. Чухме за бомбата в Хирошима в ранните следобедни новини същия ден. Всички слушаме Глен Милър, заети сме с разнообразни неща и обикновено не превключваме радиото на новините, но внезапно сестрата подскочи и пусна радиото на пълна мощност, така че всички да чуваме. Отначало помислихме, че е обикновена бомбардировка от американските сили, но постепенно загряхме, че е нещо далече по-важно и ужасно. Казаха, че стотици хиляди хора са загинали моментално и че това вече не е огромният град, той просто е изчезнал, заличен. Сигурно си видяла страшните снимки във вестниците и облакът като гъба, и нещастните оцелели, целите обгорени. Просто е непоносимо да се мисли за това! И ужасното е, че ние го направихме. По-лошо е дори от бомбардировката на Дрезден. И звучи малко плашещо, защото мисля само, че тази ужасна сила е при нас, и всички ще трябва да живеем с това до края на живота си.
Но при всичко това ме е срам да кажа, че тук силно се развълнувахме и ужасно бяхме разстроени, че сме болни в лазарета, а не навън, за да не изпускаме никаква новина и да сме част от всичко. Обаче много хора ни посещаваха и ни носеха вестници и това-онова, малко по малко важността на събитието и степента на разрушаване на Хирошима започнаха да проникват до съзнанието ни. После в четвъртък чухме, че и Нагасаки също е бомбардиран и след това стана ясно, че японците не могат да продължават още дълго. Но трябваше да изчакаме още няколко тягостни дни, докато гръмна новината, че най-после са капитулирали.
От онази сутрин всички кораби на флотата отслужиха благодарствени молитви и през водата се чуваше химнът „Всемогъщи Боже, запази ни“, който се пееше на всички кораби, а тръбачите свиреха „последната тръба“ в памет на загиналите.
Беше изключително вълнуващ и доста пиянски ден, тъй като всички правила бяха захвърлени и имаше парти в столовата на Отдела за бобровата помощ, хора идваха и си отиваха цял ден и май никой не вършеше каквато и да било работа. Тази вечер, след като мръкна, имаше голямо празненство, целият флот на Източна Индия беше осветен със сигнални ракети и прожектори, пожарникарски маркучи правеха фонтани, избухваха ракети, виеха сирени. На главната палуба на флагмана свиреше оркестърът на Кралската марина — не церемониални маршове, а мелодии като „Малка кафява кана“ и „Настроение", и „Цял ще светна, когато светне Лондон“.
Ние всички се струпахме на терасата и гледахме веселбата — старшият медик и двама други лекари, и сестрата, и всички пациенти (някои в инвалидни колички), и много други зяпачи, всеки, който беше дошъл, сякаш е носил по бутилка джин, така че беше доста невъздържано, и всеки път, когато излиташе ракета, ние ревяхме, крещяхме и се веселяхме.
И аз в това число, но в същото време и малко се страхувах. Защото знам, че рано или късно някой ще ми каже какво е станало с мача, татко и Джес и дали те са оцелели през тези ужасни три години и половина. Аз самата оцелях само защото нарочно не мислех за тях прекалено много, но сега трябва да извадя главата си от пясъка и да се изправя с лице пред истината, каквато и да е тя. Веднага щом науча нещо, ще ти пратя телеграма и ще се обадя по телефона на чичо Боб, ако успея да се добера до свободна линия до щаба в Коломбо. Нещата винаги стават малко деорганизирани, когато всичко кипи от събития. Тоби Уитакър се отби преди два дни и се говори, че флотата тръгва към Сингапур. Вече. Може би корабът на Нейно величество „Аделаида“ също ще тръгне. Не знам. Просто ще трябва да почакаме и да видим.
Друг, който дойде да ме види, беше Тоди. Казвала съм ти за нея, знам, в други писма, но ако си забравила, тя е живяла в Цейлон, откакто се е омъжила (сега е вдовица) и е познавала мама и татко в Коломбо през тридесетте години. Почти единствената личност тук, която ги е познавала, и сме говорили за тях дълго при първото й посещение в лазарета. Беше всъщност в деня преди бомбата да падне в Хирошима, но, разбира се, не знаехме, че това ще стане, а кракът ме болеше и се чувствах малко потисната. И за да ме развесели, тя каза: „Войната ще свърши един ден. Може би по-скоро, отколкото всички ние си мислим И просто на другия ден падна бомбата и това беше началото на края. Не ти ли се струва, че беше необикновено?