Обичам те, и предай поздрави и на Филис, и Ана, на Кеъри-Луис, ако видиш някого от тях, и на Лъвдей и Нат, от
Джудит
„Рано или късно някой ще ми каже какво е станало с мама, татко и Джес.“
Тя чакаше. Животът продължаваше. Ден след ден. Обичайната рутина, пътуване всяка сутрин до Смийтън Коув и кораба на Нейно величество „Аделаида“. Дълги, изнуряващи часове в писане на машина, попълване и поправяне на тайни документи. После отново в общежитието всяка вечер.
„Може би сега“, казваше си тя. „Може би днес“.
Нищо.
Тревогите й допълваха късчетата информация, които се процеждаха от първия японски пленнически лагер-затвор. Сага на зверства, робски труд, глад, болести. Други говореха за тях, но Джудит не можеше.
В капитанския офис всички, които работеха там, бяха особено внимателни и мили, почти снизходителни, дори главен старшина Райтър, който беше известен с киселото си настроение и грубия си език. Джудит предполагаше, че капитан Спайръс беше им казал нещо, но как беше научил за обстоятелствата около семейството й, можеше само да се предполага. Тя мислеше, че вероятно му е казал помощник-капитанът и беше трогната, че на по-висше ниво има такава загриженост.
Пени Уейлс беше особено успокояваща. Винаги бяха добри приятелки и добре работеха заедно, но изведнъж се разви истинска близост между тях, безмълвно разбирателство, без да е казано нещо особено. Беше малко като в училището, все едно имаш симпатична по-голяма сестра, която да не те изпуска от очи. Всяка вечер те се връщаха заедно от работа и Пени никога не оставяше Джудит, докато не преминеха контролния офис и се уверяха, че писмо няма. Никакво повикване. Никакви новини.
И тогава се случи. В шест часа вечерта един вторник. Джудит беше в бараката си. Беше плувала в заливчето и беше взела душ. Увита в кърпа, тя решеше косата си, когато една от водещите доброволки, която работеше в контролния офис, дойде да я търси.
— Дънбар?
Тя се обърна от огледалото с гребен в ръка.
— Да?
— Имаш съобщение. Трябва да отидеш при помощник-капитана утре сутринта.
Чу се да казва съвсем спокойно:
— Трябва да отида на работа.
— Съобщението гласи, че трябва да отидеш с една от по-късните лодки.
— Тя кога иска да ме види?
— В десет и половина. — Водещата доброволка чакаше някакъв отговор. — Окей? — напомни й тя.
— Да. Добре. Благодаря. — Джудит се обърна към огледалото си и продължи да се реши.
На другата сутрин тя изпра обувките и кепето си, простря ги на слънце да изсъхнат. Облече си чиста униформа, бяла памучна риза и пола, с все още ясни гънки от ютията на прислужницата. Малко като моряк, който отива на бой. Ако кораб отива на бой, целият корабен екипаж си облича чисти дрехи, та ако те наранят, да намалиш вероятността от инфекция. Обувките й изсъхнаха. Тя ги завърза, сложи си шапката и излезе от бараката на зашеметяващото слънце надолу през администрацията през портата и по познатия път, който водеше към флотската главна квартира.
Старшата доброволка в Тринкомали беше помощник-капитан Бересфорд. Тя и щабът й, старшина и две водещи доброволки, заемаха три стаи на горния етаж в един от блоковете на главната квартира, с прозорци към дългия вълнолом и пристанището зад него. Гледката, променлива и вечно населена, приличаше малко на чудесна картина, която виси на стената, и посетителите на офиса й неизменно отбелязваха това и спираха да погледат и да я попитат как е възможно да се съсредоточава върху работата си при такова постоянно разсейване.
Но след близо година справяне с многото аспекти на отговорния си пост гледката зад прозореца беше загубила част от магията си и беше станала съвсем банална, част от ежедневието й. Бюрото й беше под прав ъгъл към гледката и ако вдигнеше глава от документите или посегнеше към телефонната слушалка, пред погледа й се изправяха гола стена, два шкафа за картотекиране и странен гущер, забоден на белия гипс като декоративен елемент.
Имаше и три малки снимки с рамки, сложени дискретно на бюрото й, така че да не пречат на професионалната й концентрация. Съпругът й, подполковник от артилерията, и двете й деца. Не беше виждала тези деца от ранното лято на 1940 г., когато, убедена от съпруга си, ги изпрати в Канада да прекарат войната при роднини в Торонто. Споменът за настаняването им във влака на Юстън и сбогуването с тях, може би завинаги, бе толкова ужасен и травмиращ, че повечето време тя го прогонваше.