Но сега войната, толкова ужасно, толкова прибързано, беше свършила. Те всички оцеляха. Семейство Бересфорд един ден ще се събере. Отново ще са заедно. Децата й бяха на девет и на шест, когато заминаха за Канада. Сега бяха на единадесет и тринадесет. Всеки ден раздяла беше мъчителен. Нито ден не беше минал, без да мисли за тях…
Достатъчно. С малко усилие тя се стегна. Не беше моментът да мисли за децата си. Фактически възможно най-неподходящото време. Сега е двадесет и втори август, сряда, и в десет и петнадесет сутринта е вече почти непоносимо горещо, температурата се вдига с приближаването на септемврийското равноденствие. Дори бризът, подухващ откъм морето, и вездесъщото ветрило, което се върти над главата, почти не помагаха да се охлади въздухът и памучната риза на помощник-капитана вече беше мокра и залепнала за гърба й.
Съответните документи лежаха на бюрото й. Тя ги дръпна към себе си и започна да ги чете, макар че вече ги знаеше наизуст.
Чукане на вратата. Външно спокойна, тя вдигна глава.
— Да?
Старшина-доброволката подаде глава през вратата.
— Доброволката Дънбар, мадам.
— Благодаря, Ричардсън. Да влезе.
Джудит влезе през отворената врата. Видя просторния, като за мъж обзаведен работен кабинет, с въртящи се перки на ветрилата, с отворен прозорец на далечната стена, който ограждаше в рамка познатата гледка към пристанището. Подполковникът стана иззад бюрото си, сякаш за да поздрави учтиво поканената си посетителка. Беше висока жена с приятно лице към края на тридесетте си години, с гладка кафява коса, завързана на стегнат кок отзад. По някаква причина никога не беше изглеждала съвсем добре в униформа. Не защото не й отиваше, а само защото беше много по-лесно да си я представи човек в дамски костюм с перли в ролята на гръбнак на Женския институт, докато организира дежурствата за цветя за църквата.
— Дънбар, благодаря, че дойдохте. Вземете си стол и се настанете удобно. Искате ли чаша чай?
— Не, благодаря, мадам.
Столът беше обикновен, дървен и не особено удобен. Тя седна срещу подполковника зад бюрото с ръце в скута си. Очите им се срещнаха. Тогава подполковникът отмести поглед, залови се с излишно подреждане на листовете хартия по бюрото си, протегна ръка за писалката си.
— Получихте ли съобщението ми? Да, разбира се, след като сте тук. Говорих с капитан Спайръс по телефона снощи и той каза, че можете да отсъствате от работа преди обяд.
— Благодаря, мадам.
Нова пауза, и после:
— Как е кракът ви?
— Моля?
— Кракът ви. Имахте злополука с парче стъкло. Оздравя ли вече?
— Да. Да, разбира се. Не беше много сериозно.
— Все пак доста лошо.
Край на встъпленията. Джудит чакаше подполковникът да пристъпи към въпроса. Което, след поредното мъчително колебание, тя и направи.
— Страхувам се, че новините не са много добри, Дънбар. Съжалявам.
— Отнася се за семейството ми, нали?
— Да.
— Какво е станало?
— Научихме чрез Червения кръст и Военноморските социални грижи. Двете организации са работили в тясна връзка помежду си. Аз… Аз трябва да ви кажа, че баща ви е мъртъв. Починал е в затвора Чанти от дизентерия една година след падането на Сингапур. Не е бил сам. Другите наоколо са правили всичко възможно да се грижат за него и да му помогнат, но условията, разбира се, са били ужасни. Никакви лекарства, малко храна. Не са имали възможност да направят много. Но е бил заобиколен с приятели. Опитайте да не си представяте, че е починал сам.
— Разбирам. — Устата й внезапно толкова пресъхна, че едва можеше да изрича думите и те излизаха навън като шепот. Опита отново, този път малко по-успешно. — А майка ми? И Джес?
— Досега нямаме твърда информация. Само знаем, че техният кораб „Раджата на Саравак“ е бил торпилиран в морето край Ява на шест дни път от Сингапур. Преди всичко е бил жестоко претоварен и е потънал почти веднага. Почти не е имало време да го напуснат и официалното мнение е, че дори да е имало оцелели, те биха били само неколцина.
— Намерили ли са някой оцелял?
Подполковникът поклати глава.
— Не. Не още. Има толкова много лагери на Ява, Суматра и Малая, дори няколко граждански в самата Япония. Ще трябва доста време, за да се проверят всичките.
— Може би…
— Мисля, мила, че не трябва да храниш никаква надежда.
— Това ли ви наредиха да ми кажете?
— Да. Страхувам се, че е така.
Ветрилата над тях се въртяха. Иззад отворения прозорец долетя шумът на корабен мотор, приближаващ вълнолома. Някъде мъж ковеше нещо. Те бяха си отишли. Всички са мъртви. Три години и половина очакване и надежда, и сега това. Никога, никога вече нямаше да ги види.