От дълбоката тишина, легнала между тях, тя чу подполковникът да казва:
— Дънбар, добре ли сте?
— Да. — Може би не се държеше добре. Може би трябваше да плаче и хълца. Но сълзите никога не са били толкова малко вероятни, толкова невъзможни. Тя кимна. — Да. Добре съм.
— Може би сега… чаша чай или нещо друго?
— Не.
— Аз… Аз наистина ужасно съжалявам. — И гласът й трепна, и на Джудит й домъчня за нея, защото изглеждаше толкова разстроена и майчински загрижена и защото вероятно беше ужасяващо мъчение да съобщаваш такива унищожителни вести.
Тя каза и беше учудена да чуе собствения си глас толкова безизразен и спокоен.
— Аз знаех, че „Раджата на Саравак“ е бил потопен. Тоест предполагах, че нещо трябва да се е случило, защото той въобще не е стигнал до Австралия. Майка ми казваше, че ще ми пише веднага щом пристигнат, но не получих никакво писмо след това последното от Сингапур.
Тя си спомни писмото, препрочитано толкова често, че знаеше последния му мъчителен пасаж наизуст.
Много е странно, но през целия си живот от време на време се оказва, че си задавам въпроси, на които не може да се отговори. Коя съм аз? И какво правя тук? И къде отивам? Сега това сякаш е станало ужасно вярно и прилича на сън, който ме преследва непрекъснато и съм го преживявала вече много пъти.
Може би предчувствие? Но сега вече никой никога нямаше да разбере това.
— Разбирах, че нещо трябва да е станало с кораба. Но все пак си казвах, че може да са оцелели, да са влезли в спасителна лодка или на сал. Да са били намерени… или…
Морето край Ява. Акули. Кошмарът на Джудит. Да го премахне.
— … но не вярвах, че са имали шанс. Джес беше малка. А мама никога не е плувала много добре.
— Имаш ли други братя и сестри?
— Не.
Отново подполковникът зарови поглед в документите пред себе си и Джудит сега разбра, че бяха нейните собствени, пълен доклад за служебната й кариера от онзи ден, от деня, в който Едуард беше убит, когато беше отпътувала от Пензанс до Девънпорт и се беше записала за ЖКМС.
— Тук пише, че капитан и госпожа Съмървил са най-близките ви роднини.
— Да. Не можех да посоча родителите си, защото бяха в чужбина. А сега той е контраадмирал Съмървил, наблизо в Коломбо, отговаря за корабостроителницата. Биди Съмървил е сестра на майка ми. — Тя си спомни. — Обещах да й пратя телеграма, когато науча нещо. Трябва да го направя. Тя чака.
— Ние можем да помогнем. Напишете какво искате да й кажете и ще накараме една от водещите доброволки да го изпрати.
— Благодаря.
— Но имате и други приятели в Цейлон, вярвам? Семейство Кемпбъл. Прекарали сте последната си отпуска с тях по страната.
— Да, така е. Те познаваха майка ми и баща ми.
— Споменах ги, защото мисля, че трябва да си вземете отпуска. Да се махнете от Тринкомали. Може би ще пожелаете отново да поживеете с тях?
Сварена неподготвена, Джудит мъчително обмисляше предложението. Нувара Елиа. Планините и прохладния въздух, дъждът. Хълмовете, покрити с храсти чай, и ароматът на миришещите на лимон евкалипти. Небрежно удобното бунгало, жив огън вечер… Но тя се колебаеше и накрая поклати глава.
— Не ви ли привлича?
— Не особено. — Онази отпуска с Кемпбълови беше едно чудесно прекарване, но вече не можеше да бъде същото. Не и сега. Сега й се струваше невъзможно да се изправи пред серия партита в Планинския клуб, множество нови лица. По-скоро копнееше за тихо, спокойно място. Където може да си ближе раните. — Не защото семейство Кемпбъл не е безкрайно любезно… — Опита се да обясни. — То е просто защото…
Нямаше нужда да казва повече. Подполковникът се усмихна.
— Разбирам ви напълно. И най-близките приятели могат да бъдат изтощаващи. Тогава друго предложение. Защо не отидете в Коломбо и не прекарате известно време при контраадмирал Съмървил? Официалната му резиденция е на „Гал Роуд“, трябва да е достатъчно просторна и ще има прислуга, която да се грижи за вас. И най-важното — ще бъдете в семейството си. Чувствам, че точно сега имате истинска нужда именно от това. Трябва ви време, за да се примирите с това, което току-що ви казах. Възможност да поговорите за всичко… може би даже да направите някакви планове за бъдещето си…
Чичо Боб. На този безрадостен водораздел в живота си Джудит знаеше, че на света няма друг човек, с когото би искала да бъде повече. Но…
— Той ще е на работа по цял ден. Не искам да му се пречкам.