— Не вярвам това изобщо да е така.
— Той наистина ми каза, че мога да отида и да остана при него. Писа ми веднага щом пристигна в Коломбо. Тогава каза, че това може да стане…
— Какво чакаме тогава? Защо не му се обадим и да му кажем?
— Ами работата ми? Капитан Спайръс и „Аделаида“?
— Ще уредим една от временните машинописки да помага на доброволката Уейлс.
— Кога мога да замина?
— Мисля, че веднага. Няма защо да губим време.
— Колко мога да остана в Коломбо?
— Това е друг въпрос. Полагат ви се две седмици отпуска, но можем да добавим към нея и отпуска по съчувствие, така че ще стане месец.
— Месец?
— Хайде, без възражения, защото го заслужавате напълно.
Месец. Цял месец с чичо Боб. Отново в Коломбо. Спомни си къщата, в която беше живяла първите десет години от живота си. Спомни си майка си, седнала на верандата с бродерията си, и прохладата на морските ветрове, които идваха от Индийския океан. Подполковникът чакаше търпеливо. Джудит вдигна глава и я погледна в очите. Тя се усмихна окуражително.
— Е?
Но Джудит можа само да каже:
— Толкова сте добра към мен.
— Това ми е работата. Договорихме ли се?
След малко Джудит кимна.
— Добре. В такъв случай нека направим необходимото.
От: Офиса на подполковника от ЖКМС,
Тринкомали
До: Г-жа Съмървил, Дауър Хауз,
Розмълиън, Корнуол, Англия
22 август 1945
МИЛА БИДИ БОЯ СЕ ЛОШИ НОВИНИ ТОЧКА БРУС ДЪНБАР ПОЧИНАЛ ДИЗЕНТЕРИЯ В ЗАТВОРА ЧАНТИ 1943 ТОЧКА МОЛИ И ДЖЕС ЗАГИНАЛИ КОГАТО „РАДЖАТА НА САРАВАК“ ТОРПИЛИРАН В МОРЕТО ЯВА ТОЧКА ТЕЛЕФОНИРАХ БОБ В КОЛОМБО ТОЧКА УТРЕ ЗАМИНАВАМ ЗА МЕСЕЦ ОТПУСКА И ЩЕ ЖИВЕЯ ПРИ НЕГО ТОЧКА ЩЕ ПИША ОТ ТАМ ТОЧКА МОЛЯ НЕ МЕ СЪЖАЛЯВАЙ МНОГО ТОЧКА ОБИЧ ЗА ТЕБ И ФИЛИС ТОЧКА ДЖУДИТ
От: Съмървил, Розмълиън, Корнуол, Англия
До: Джудит Дънбар чрез Контраадмирал Съмървил,
326 „Гал Роуд“, Коломбо, Цейлон.
23 август 1945
ТЕЛЕГРАМАТА ПОЛУЧЕНА ТОЧКА СЪСИПАНИ ОТ ВЕСТТА ТОЧКА БЛАГОДАРИЛ ЧЕ СИ С БОБ ТОЧКА ВСИЧКИ НАШИ МИСЛИ С ОБИЧ ТОЧКА ФИЛИС И АЗ СМЕ ТУК ЧАКАМЕ ДА СЕ ВЪРНЕШ ТОЧКА БИДИ
Резиденция на кантраадмирала
326 „Гал Роуд",
Коломбо
Вторник, 28 август 1945 г.
Мила Биди,
Трябваше ми малко време да се поокопитя, за да седна и да ти пиша. Извинявай. Благодаря за телеграмата. От нея се почувствах много по-добре, просто като научих за теб и вече знам, че макар и да сме на светове разстояние, мислим за едни и същи тъжни събития и може би се успокояваме една друга. Но ми се иска да сме заедно. Най-лошото е да знаем, че са починали толкова отдавна, а ние нищо не знаехме, нито думичка не стигна до нас. Условията в Чанги са били неописуеми и как въобще някой е оживял, е просто чудо. Толкова болести и глад, никакви грижи. Горкият татко. Но ме увериха, че е имало приятели наоколо, така че не е бил напълно сам накрая. Колкото до мама и Джес, просто се моля да са загинали веднага, когато „Раджата на Саравак“ е улучен с торпедо. Преди всичко, почти най-лошото е да знам, че нямам нищо от тях, никаква лична вещ, никакъв материален спомен. Сякаш всичко е било погълнато от голяма черна бездна. И тогава си спомних опакованите сандъци, всички дреболии, които скрихме, когато още бяхме в Ривърсайд, преди мама и Джес да отплават за Коломбо. Те са складирани някъде. Когато окончателно се върна вкъщи, може би ще ги намерим заедно.
Мисля си и за Филис, защото беше толкова привързана към мама, и се радвам, че двете сте заедно.
Колкото до мен, тук съм в безопасност с Боб (вече не чичо, той казва, че съм прекалено стара). Живея в неизказан лукс.
Но нека започна отначало.
Новината ми каза подполковникът и тя беше толкова мила и съчувстваща, колкото изобщо може да бъде човек в такъв случай. Мисля, че очакваше да избухна в истерични сълзи, но направих това малко по-късно. Тя научила за мама, татко и Джес чрез Червения кръст, които постепенно разкриват какво е станало с всички, издирват следите на изчезналите хора и разчистват пленническите лагери, така че всичко е официално. После ми каза, че трябва да изляза в отпуска, така че се обадихме на Боб от нейния офис и той каза: „Тя трябва да дойде веднага “.
Подполковникът организира всичко. Вместо да пътувам от Тринкомали до Коломбо с влак (ужасно горещ, мръсен и опушен), пътувах до Канди със служебна кола, като напуснах Тринкомали в шест сутринта. Капитан Къртис и секретарката му отиваха там на заседание на щаба в съюзническата главна квартира. Те седнаха на задната седалка, а аз отпред до шофьора, което беше хубаво, защото не трябваше да говоря. Пътуването е много хубаво, макар че и с кола трае много дълго, защото пътят е само завои, минава през крайпътни села, махаха ни дребни дечица, маймуни навсякъде. Жени седят пред къщите си и плетат покриви от палмови листа, а мъже работят със слонове. Спряхме за обяд в почивен дом близо до Сайджирия (капитан Къртис много любезно ми плати обяда). В Канди прекарах нощта в друг почивен дом и после друга служебна кола ме закара до Коломбо. Пристигнах тук в около пет следобед, докараха ме до вратата.