Стюард мина край тях с поднос питиета и през това време Мойра Бъридж със скоростта на светкавица остави на него празната си чаша и си взе пълна.
— … Ето го там. — Тя не спря дори само за да си поеме дъх. — Говори с оня капитан втори ранг от Индийската флота.
Джудит не без затруднение локализира капитан Бъридж. Беше невероятно висок мъж с плешива глава и крушовидно лице, но преди да успее да направи някакъв коментар, Мойра Бъридж включи отново.
— Сега ми разкажи. Още не съм наясно с теб. Някаква роднина си му, знам. От Англия, или напълно съм объркала конците?
Джудит каза нещо за Тринкомали.
— О, само не ми казвай, че си разпределена там. Горкичката. Гадно място. Комари. Не мога да си представя защо си помислих, че идваш от вкъщи. Ние сме оставили двама наследника в пансион. Прекарват ваканциите при майка ми. Не съм виждала горките малки негодници от две години…
Единственото хубаво нещо от разговора с Мойра Бъридж беше, че явно никой не очаква да отговаряш. От време на време Джудит кимаше или поклащаше глава, или слабо се усмихваше, но иначе госпожа Бъридж, вече добре почерпена, просто трещеше, без да млъкне, съвсем безцелно. Джудит започваше да се чувства като прегазена от влак. Приклещена, в безизходица, се отчайваше все повече.
Хюго, къде си? Идвай бързо и ме спасявай.
— …Но честно казано, всъщност хич не умирам от нетърпение да се върна в Англия. Дадоха ни къща в Питърсфелд, но там има купони, няма бензин и вали. И най-лошото е, че няма прислуга. Тук просто дяволски ни разглезиха. Къде ще вечеряш след този купон? Защо не се съберем и да отидем да хапнем в „Гранд Ориентал“?
Ужас.
— Джудит! — Той се появи и съвсем не преждевременно. Тя щеше да припадне от облекчение. Чаровната й усмивка грейна към Мойра Бъридж.
— Добър вечер, госпожо Бъридж, как сте? Тъкмо разменихме две думи със съпруга ви.
— Хюго, дявол такъв. Доверили са ти да придружаваш най-хубавото момиче на борда. Тъкмо предлагах, какво ще кажете да вечеряме заедно? Отиваме в хотел „Гранд Ориентал“.
— Колко страхотно любезно. — На лицето на Хюго се изписа най-дълбоко съжаление. — Но се страхувам, че не можем. Ние сме поканени на вечеря и вече закъсняваме. Мисля, Джудит, че трябва да си тръгваме…
— О, колко дяволски жалко. Наистина ли трябва да отидете? Ние така добре се забавлявахме, нали, скъпа? Такъв хубав разговор и остана още толкова много да си кажем. — По това време тя вече леко се олюляваше на нестабилните си високи токове. — Нищо, друг път. Тогава ще се съберем…
Най-после Джудит и Хюго успяха да се освободят. На горния край на трапа Джудит погледна назад и видя, че госпожа Бъридж още веднъж беше напълнила чашата си, беше заклещила друг нещастен гост и отново потегли на пълна скорост.
Вече в безопасност до кораборемонтния док и когато не можеха да бъдат чути от часовоя, тя каза на Хюго:
— През целия си живот не съм срещала толкова отвратителна жена.
— Извинявай. Трябваше по-добре да се грижа за теб. — Той я хвана под ръка и те тръгнаха през дока, заобикаляха кранове и кафези, прескачаха гигантски кабели и вериги. — Тя е всеизвестна заплаха. Щеше да ми е жал за горкия Родни, ако и той не беше досаден стар пръдльо. Напълно си я заслужава.
— Помислих си, че ще ми се наложи да прекарам остатъка от вечерта с нея.
— Нямаше да го позволя.
— Мислех да получа страшно главоболие. Мигрена. Хюго, не знаех, че сме канени на вечеря.
— Не сме. Но ангажирах маса в „Саламандър“ и не исках Мойра Бъридж да научи, защото иначе щеше да опита да се залепи и тя.
— Не съм чувала за „Саламандър“.
— Това е частен клуб. Аз съм му член. Там можем да вечеряме и танцуваме. Ако, разбира се, не предпочиташ хотел „Гранд Ориентал“ със семейство Бъридж. Винаги мога да изтичам и да им кажа, че сме променили решението си.
— Направи го и ще те застрелям.
— В такъв случай, напред към „Саламандър“.
Бяха оставили колата му пред портата на ремонтния док. Влязоха в нея и потеглиха, като отминаха крепостта и продължиха на юг в район с широки улици и стари холандски къщи, който беше непознат на Джудит. След десет минути пристигнаха. Внушителна сграда с фронтон, построена навътре от улицата, с висока порта и кръгова автомобилна алея, която водеше до главния вход. Много дискретна — никакви знаци, никакви ослепителни светлини. Имаше портиер в зелена униформа и великолепен тюрбан и пореден раболепен служител, за да паркира колата. Те се изкачиха по широкото стълбище и през гравирана врата влязоха в мраморно фоайе с колони и чудесно украсен таван. После след още две-три врати влязоха в голям затворен двор под открито небе и заобиколен с широки тераси, за да вечерят. В центъра беше дансингът. Повечето маси бяха вече заети, всяка осветена с лампа с червен абажур, но единственото осветление на дансинга беше огромната изгряваща луна. Малък оркестър свиреше музика от Южна Америка. Самба, румба или нещо подобно. Доста двойки кръжаха по пода, някои експерти, други не толкова, но правеха всичко възможно да не изостават и да спазват коварния ритъм.