— Командир Хали.
Главният сервитьор, с колосана куртка и бял саронг, дойде да ги поздрави. Заведоха ги до масата им, настаниха ги в столовете и огромни салфетки бяха разгънати и постлани на скута им. Донесоха им меню. Главният сервитьор се отдалечи с тихи стъпки.
През масата очите им се срещнаха.
— Одобряваш ли това? — попита той.
— Изумително! Нямах представа, че съществува подобно място.
— То работи само от шест месеца. С много ограничен брой членове. Имах късмет, че получих маса на партера. Сега вече има списък на чакащи.
— Кой го управлява?
— Ами някакъв човек. Полупортугалец, струва ми се.
— Прилича малко на откъс от изключително романтичен филм.
Той се засмя.
— Не затова те доведох тук.
— А защо ме доведе?
— Заради храната, глупаче такова.
Сега главният сервитьор се завърна с келнера за напитки след себе си, който носеше сребърен съд за лед с изпотена зелена бутилка в него.
Джудит беше смаяна.
— Кога поръча това?
— Когато запазвах масата.
— Не е шампанско, нали? Не може да е шампанско.
— Не е, но е най-хубавото, което можех да направя. „Сахтефрикан“.
— Моля?
— Южноафриканско. От Носа. Скромно малко искрящо бяло вино без велик произход и без претенции. Истински ентусиаст по виното би се присмял. Но мисля, че е чудесно.
Тапата беше извадена, виното налято, съдът с бутилката — оставен до масата. Джудит вдигна чашата си с високо столче.
— За твое здраве — каза Хюго.
Тя отпи само една глътка, и ако това не беше шампанско, то беше просто следващото след него най-хубаво нещо. Охладено, кипящо от мехурчета, възхитително свежо.
Той остави чашата си и каза:
— Трябва да ти кажа две неща незабавно.
— Какво имаш да ми кажеш?
— Първото… е нещо, което може би съм ти казвал и преди. То е, че си просто невероятно прекрасна.
Тя беше много трогната от това. И малко смутена и объркана.
— О, Хюго…
— Виж какво, не се шашвай. Английските жени са пословично лоши в справянето с комплименти. Американките, от друга страна, са особено добри в това. Те приемат любезните думи и оценки като нещо, което просто им дължат.
— Добре, много мило от твоя страна. Роклята ми е нова.
— Очарователна е.
— Какво е второто?
— То е малко по-различно.
— И така?
Той остави чашата си и се наведе напред до масата.
— Знам за семейството ти. Знам, че току-що си научила, че никой от тях не е оцелял… след Сингапур. Знам, че три години и половина си чакала известия и накрая са ти казали, че вече няма никаква надежда. Ужасно съжалявам за това. И ако искаш, никога вече няма да говорим по въпроса. Но не исках да започнем вечерта, без да ти кажа, че знам. Не искам между нас да има неизречени думи като нещо, което трябва да заобикаляме… Нещо като забранена зона.
След малко Джудит каза:
— Така е. Не трябва. Напълно си прав. Може би аз трябваше първа да кажа нещо. Но просто това не ми се стори много лесно…
Той изчака, но след като тя не продължи, каза:
— Нямам нищо против да говорим за това, ако искаш.
— Не искам особено.
— Добре.
Мисъл мина през главата й.
— Кой ти каза?
— Адмирал Съмървил.
— Преди да се запознаем ли ти каза? Или винаги си знаел?
— Не знаех до последната неделя, когато те върнах на „Гал Роуд“, след като ходихме да плуваме. Ти изчезна за десетина минути да се преоблечеш и за малко останахме с него сами. Тогава ми съобщи.
— Но ти нищо не ми каза.
— Нямаше подходящ момент.
— Радвам се, че не си знаел преди. Иначе щях да подозирам, че просто искаш да си добър с мен.
— Не разбирам.
— О, нали знаеш. „Довел съм доста тъжната си племенница на това парти. Искам да се погрижиш за нея“.
Хюго се разсмя.
— Спокойно. Не съм много полезен за тъжни племенници. Бягам на цяла миля, когато срещна някоя.
Последва кратко мълчание. После той каза:
— Значи това е. Темата е приключена. Точка по въпроса?
— Така е по-добре.
— Да говорим за нещо друго. Кога се връщаш в Тринкомали?