— Вече след три седмици. Трябва да се явя на работа в понеделник сутринта. Боб ще провери дали може да ми осигури превоз до Канди и после ще продължа нататък.
— Защо не летиш?
— Това би трябвало да стане със самолет на военновъздушните сили, а там не се попада лесно.
— Не чак толкова. Спешността вече я няма. Понеже войната свърши, мисля, че е въпрос само на разчистване, хората постепенно ще се приберат по домовете си. Мисля, че „Аделаида“ — снабдителната подводница, на която работя, и Четвърта флотилия може би ще бъдат изпратени в Австралия. Така че ще трябва да си намеря някаква работа на брега.
Тя посегна към чашата си, отпи още глътка от превъзходното вино и отново я остави.
— Всъщност до гуша ми дойде от всичко това — призна тя. — Това, което всъщност искам да направя, е да скоча на някой военен кораб и да си отида вкъщи веднага. Но това едва ли ще стане.
— А когато стане? Какво ще правиш?
— Ще си отида вкъщи. — Тя му беше разказала за Корнуол, за Дауър Хауз, за Биди Съмървил и Филис онзи ден, когато отидоха на Монт Лавиния да плуват, но само гледаха невъзможните за плуване огромни вълни, седнали на пясъка. — И няма да си търся работа и няма да правя нищо, което не ми се прави. Ще пусна косата си до кръста, ще си лягам, когато искам, ще ставам, когато искам, ще излизам и ще се веселя до малките часове. Живяла съм с правила и ограничения цял живот. Училището, войната, доброволческата работа. А съм на двадесет и четири години, Хюго. Не си ли съгласен, че е време да направя някоя и друга щуротия?
— Напълно. Но всеки на твоята възраст беше засегнат от войната. Цяло поколение. Трябва да разбереш, че за някои тя е имала точно обратното въздействие. Нещо като освобождение. От конвенционалното обкръжение, от тягостна работа без изход, от ограничените хоризонти. — Джудит си спомни за Сирил Еди, вкопчил се във възможността да напусне най-после калаената мина и да осъществи амбицията на живота си да отиде в морето. — Познавам най-малко две жени, добре възпитани, омъжени в ранните си двадесет години просто защото не са могли да си помислят за нещо друго. После идва войната и те, освободени от непоносимите си съпрузи, с достъп до Свободните французи, Свободните поляци и Свободните норвежци — да не говорим за армията на Съединените щати — са успели да преживеят най-хубавото време в живота си.
— Ще се върнат ли при съпрузите си?
— Очаквам да го направят. По-старите и по-мъдрите жени.
Джудит се засмя.
— Е, добре. Всички не са еднакви.
— И светът щеше да е много отегчителен, ако бяха.
Тя си помисли, че той е много мъдър.
— На колко години си? — го попита.
— На тридесет и четири.
— Никога ли не си искал да се ожениш?
— Много пъти. Но не във военно време. Никога не ме е привличала перспективата да бъда убит, но би било ужасно да умра и да знам, че оставям след себе си вдовица и деца без баща.
— Но войната вече свърши!
— Вярно. Но бъдещето ми все още е във флотата. Освен ако ме пропуснат или прехвърлят в резерва, или ме сложат в нафталина в някаква ужасна брегова служба…
Главният сервитьор се върна да вземе поръчките им, което отне известно време, защото дори не бяха погледнали менюто. Накрая и двамата избраха едни и същи неща — стриди и пиле. Сервитьорът напълни чашите им и отново се отдалечи. Известно време помълчаха. После Джудит въздъхна.
— Това пък за какво беше? — попита Хюго.
— Не знам. Може би от мисълта, че трябва да се върна в Тринкомали. Почти като да се върнеш в училището с пансион.
— Не мисли за това.
Тя промени мисленето си.
— Добре, няма. Изобщо не знам как поведохме този доста сериозен разговор.
— Вероятно вината е моя. Тогава да му сложим край и да станем лекомислени.
— Не знам добре как да започна.
— Можеш да ми разкажеш виц или да ми зададеш гатанка.
— Жалко, че си нямаме шапки от хартия.
— Но това би ни направило забележими за всички. Ако направим изложба от себе си, може да си изрежа всички копчета и да ни помолят да напуснем. Мисли си за скандала. Изхвърлени от „Саламандър“. На Мойра Бъридж мед ще й капне на сърцето, ще има тема за приказки за месеци напред.
— Ще разправя, че така ни се пада, щом сме я излъгали и сме били недружелюбни.
— Мисля, че трябва да си направим план за следващите три седмици и да не губим нито миг. Така че да се върнеш в Тринкомали с пламъче в очите и куп щастливи спомени. Ще те заведа в Негомбо и ще ти покажа старата португалска крепост. Тя е особено красива. И ще плуваме в Панадура, ще отидем с кола до Ратанапура. В почивния дом там по масите са наредени стари супени чинии, пълни със сапфири. Ще ти купя един, за да го забодеш на ноздрата си. Какво друго би искала да правиш? Спорт? Бихме могли да играем тенис.