— Ракетата ми не е тук.
— Ще ти намеря някоя.
— Зависи. Ти страшно добър ли си?
— Блестящ. Самото мъжествено благородство, когато се залепвам на мрежата да поздравя победителя.
Оркестърът засвири отново. Вече не южноамериканска музика, а стара чувствена мелодия, водена от тенор-саксофона.
Внезапно Хюго стана.
— Ела да танцуваме.
Слязоха на дансинга и тя се обърна и влезе в ръцете му. Той танцуваше, както и беше очаквала, с лекота и опит, нито пристъпваше от крак на крак, нито я влачеше по пода като прахосмукачка — две опасности, с които Джудит се беше научила да се справя през годините. Той я държеше много близо, навел глава така, че бузите им се допираха. И не говореше. И нямаше нужда да казва каквото и да било.
Над рамото му тя погледна луната в лицето и почувства, че за момент е докосната от самия крайчец на щастието.
Два и половина сутринта, и той я закара обратно на „Гал Роуд“. Часовоят им отвори портата и колата обиколи по алеята и спря пред портала на входната врата. Слязоха от колата. Въздухът беше напоен с аромата на местни цветя и сенките в градината бяха черни като туш. В началото на стълбите Джудит спря и се обърна към него.
— Благодаря ти, Хюго. Беше много хубава вечер от началото до края.
— Дори госпожа Бъридж?
— Тя поне ни разсмя. — Поколеба се за момент и после каза: — Лека нощ.
Той я хвана за ръцете над лактите и се наведе да я целуне. Отдавна никой не беше я целувал толкова цялостно. И дори по-дълго от другите, защото тя толкова пълно се наслаждаваше. Тя го прегърна и отвърна на целувката му с нещо като благодарна страст.
Вратата се отвори и те попаднаха в ивица жълта електрическа светлина. Отдръпнаха се развеселени и ни най-малко сконфузени, и видяха Томас, застанал на най-горното стъпало. Тъмните му черти не издаваха нито укор, нито доволство. Тогава Хюго му се извини, че го е накарал да стои до толкова късно и Томас се усмихна, а луната проблесна по златните му зъби.
Джудит каза отново „Лека нощ“, изкачи се по стълбите и влезе през отворената врата. Томас я последва, като заключваше и залостваше тежките ключалки зад себе си.
След това дните отминаваха, течаха все по-бързо един след друг и както при всички приятни ваканции, преди някой да забележи, дните бяха станали седмица, после друга, после трета. Вече беше осемнадесети септември. Още три дни и щеше да е време да започне дългото пътуване към Тринкомали, за да пише безкрайни доклади и да трябва да се върне в службата навреме. Никакви магазини, никакво светско градско суетене. Никаква приятна, подредена къща, в която да се връщаш. Никакъв Томас. Никакъв Боб. И никакъв Хюго.
Той беше удържал на думата си. „Не трябва да губим нито миг“, беше казал. Даже още по-добре, не беше показал никакво съжаление за ранното си обещание. Никога отегчен, той никога не беше скучен и макар и очевидно очарован от компанията й и благодарно оценяващ времето, което Джудит прекарваше с него, Хюго си беше останал привлекателно невзискателен, така че тя можеше да се чувства в безопасност и защитена, и нито за момент обсебена.
В момента те вече бяха станали толкова близки и толкова спокойни, че можеха безпроблемно да говорят за това, докато лежаха на пустите, изнуряващи пясъци на Панадура и чакаха слънцето да ги изсуши след плуването.
— Не че не те намирам очарователно привлекателна и не че не искам да правя любов с теб. И мисля, че ако го бях направил, и за двама ни това би било огромно удоволствие. Но сега не е подходящият момент за това. Прекалено си уязвима. Като оздравяваща, имаш нужда от покой. Време да ближеш раните си, отново да се върнеш в живота. Последното, от което имаш нужда, е травма от физическо сближаване. Безразсъдна постъпка.
— Няма да е безразсъдна, Хюго.
— Но може би глупава. Зависи от теб.
Беше прав. Мисълта да трябва да взема каквито и да било решения малко я плашеше. Тя просто искаше да плава гладко, без клатушкане, носена от течението. Тя каза:
— Не съм девствена, Хюго.