— Мило момиче, нито за миг не съм си помислил, че си.
— Спала съм с двама мъже. И двамата ги обичах много. И двамата ги загубих. След тях се пазя от влюбване. Боли прекалено силно. И зараства много бавно.
— Ще опитам с всички сили да не те наранявам. Но не искам да се намесвам в чувствата ти. Не сега. Прекалено се привързах към теб.
— Ако можех да остана в Коломбо… Ако не трябваше да се връщам в Тринкомали… Ако имахме повече време…
— Колко много „ако“. Това би ли променило нещата?
— Ами не знам, Хюго.
Той вдигна ръката й и целуна дланта й.
— И аз не знам. Затова нека пак поплуваме.
Азид обърна колата през отворената порта покрай часовоя и по кръглата алея за коли и спря пред входната врата. Изключи мотора и преди Джудит да успее да го направи, скочи и отвори вратата пред нея.
Вниманието му винаги я караше да се чувства като кралска особа.
— Благодаря, Азид.
Беше пет и половина вечерта. Тя тръгна нагоре по стълбите, влезе и прекоси прохладния коридор и празната приемна и излезе на покритата с цветя веранда. Там намери, както и очакваше, Боб Съмървил и Дейвид Бийти, отпуснати след дневната работа в шезлонги и отдадени на удоволствието от споделения покой. Между столовете им имаше малка масичка, отрупана с всички традиционни джунджурии за следобеден чай.
Дейвид Бийти беше погълнат от своите дебели научни томове, а Боб четеше лондонския „Таймс“, който получаваше всяка седмица с въздушна поща. Беше още в униформа. Бели шорти, риза, три-четвърти бели чорапи и бели обувки. След като прочете вестника, щеше да отиде да вземе душ, да се избръсне и преоблече. Но първо искаше да се отпусне за следобедния чай — ежедневен ритуал, който му правеше удоволствие с това, че успокояващо напомняше простите домашни удоволствия на къщата, Англия и далечната му жена.
Той вдигна очи и остави вестника.
— Ето те най-после! Чудех се какво е станало с теб. Вземи си стол. Налей си чай. Томас сътвори някакви сандвичи с краставици.
— Колко цивилизовано. Добър ден, Дейвид.
Дейвид Бийти се размърда и замига, видя Джудит, свали книгата си, смъкна очилата си и направи нещо като опит да надигне мършавата си фигура от стола и да стане. Беше пантомима на вежливост, която се състоеше всеки път, когато тя го изненадваше неподготвен. Тя беше свикнала да казва: „Не ставайте“, точно преди обувките му да докоснат пода.
— Съжалявам. Зачел съм се. Не чух.
Той се усмихна просто да покаже, че няма лоши чувства, върна очилата си на мястото им, потъна отново във възглавниците си и се върна към книгата си. Загубен за света. Празните разговори никога не са били силната му страна.
Боб наля чай във фината порцеланова чаша, пусна вътре резен лимон и й я подаде.
— Играла си тенис — отбеляза той.
— Как позна?
— Поради способността ми за наблюдения и дедукция, както и по белите спортни дрешки и ракетата.
— Блестящо!
— Къде играхте?
— В клуба. С Хюго и още една двойка. Сериозен състав.
— Кой спечели?
— Ние, разбира се.
— Ще излизаш ли тази вечер?
— Не. Хюго трябва да отиде на някаква вечер на гостите в бараките. Само за мъже.
— Това означава твърде много пиене и опасни лудории след вечеря. Когато го видиш следващия път, сигурно ще е със счупен крак. Докато не съм забравил, уредих да те закарат до Канди. С кола, следващата събота сутринта. Ще те вземат от тук в осем сутринта.
Джудит изслуша тази информация със смесени чувства. Нацупи се като дете.
— Не искам да заминавам.
— И аз не искам. Дяволски ще ми липсваш. Но това е положението. Дългът зове. И като говорим за дълг, имам и друго съобщение. От самия подполковник на доброволките, не по-малко. Обади ми се днес следобед. Попита дали ще бъдеш тук утре сутринта, и ако да, щяла да те помоли за помощ.
— Помощ за какво? — попита Джудит предпазливо. Беше служила прекалено дълго, за да не знае, че човек никога не трябва да се съгласява доброволно да върши нещо, без да знае подробностите. Взе си сандвич с краставица и отхапа от вкусната му хрупкавост.
— Да отидеш и да посрещнеш множество момчета, които го заслужават.
— Не разбирам.
— Има кораб, който ще спре там, на път за Англия. „Орион“. Болничен кораб. Първата партида военнопленници от железницата Банкок-Бирма. Били са в болница в Рангун. Позволяват им да слязат на брега тук за няколко часа като първа стъпка назад към цивилизацията. Ще има нещо като прием за тях в крепостта. Чай с кифли, предполагам. Подполковникът организира няколко доброволки да действат като домакини, да говорят с хората и да ги накарат да се чувстват като у дома.