— Ти какво каза?
— Че трябва да го обсъдя с теб. Обясних й, че баща ти е починал в Чанги и може би срещата с няколко измършавели пленници ще те накара да се почувстваш по-близо до вкъщи.
Джудит кимна. Беше свършила сандвича си и сега разсеяно взе друг. Военнопленници от Бирманските железници. В края на войната, когато войската навлезе там заедно с медицински служби, с Червения кръст (лейди Маунтбатън) плътно по петите, лагерите по железницата бяха отворени и лъсна целият им ужас. Докладите и снимките във вестниците предизвикаха вълни от неверие и отвращение, съзвучни само на реакцията на западния свят, на всеобщата угнетеност, когато Съюзническите армии по пътя си на изток откриха лагерите в Освиенцим, Дахау и Равенсбрюк.
По железницата хиляди хора бяха загинали, а оцелелите работеха в задушаващата джунгла по цели осемнадесет часа на ден. Брутални пазачи карали болните да работят въпреки глада, изтощението, маларията и дизентерията, докарани от мръсотията, в която били принудени да живеят пленниците.
Но сега те се връщаха вкъщи. Тя въздъхна.
— Трябва да отида. Ако не отида, няма да мога да се погледна в очите до края на живота си. Ще бъде ужасно мекушаво.
— Не се знае. Може да те накара да се почувстваш по-добре около това, което става.
— След всичко, което са преживели, човек се пита дали някой от тях въобще ще е в състояние да слезе на брега…
— Те са прекарали известно време в болница и са се грижили за тях, хранили са ги както трябва. И на семействата им е съобщено, че са живи и на път към вкъщи…
— Какво ще трябва да правя?
— Нахлузвай униформата и отивай на сбора в девет часа.
— Къде?
— В учреждението на доброволките на „Гал Роуд“. Там ще получиш нареждания.
— Добре.
— Браво. Изпий още чай. И ще вечеряш днес с Дейвид и мен? Ще кажа на Томас, че ще бъдем трима.
Тази сутрин, след като се изкъпа и се омота в тънката си роба, Джудит закусва сама, защото Боб и Дейвид Бийти вече бяха отишли на работа. Закуската беше грейпфрут и китайски чай. Нищо повече. По неизвестна причина не беше особено гладна. След закуската се върна в стаята си и откри, че Томас беше извадил чистата й униформа върху прясно оправеното легло с кепе и обувки, изчистени до ослепително бяло. Тя се облече и се почувства малко като в онзи последен ден в Тринкомали, когато, отрупана с грижи, беше си облякла чиста униформа и тръгнала по прашния път, за да изпълни нареждането на подполковника си. И сега отново е в битката. Закопча копчетата, завърза си обувките, сложи си шапката, малко червило и парфюм. Помисли си дали да вземе чанта, после се отказа. Няма нужда. Ще се върне вкъщи около обяд. Но за всеки случай взе от чантата си пачка рупии и ги натъпка в джоба на полата си.
В хола намери Томас, който я чакаше до отворената врата.
— Искаш ли Азид да те закара?
— Не, Томас, благодаря. Ще отида пеша. Съвсем близо е.
— Много хубаво е това, което ще направите. Храбри хора. Тези ужасни японци! Бих искал да им кажете, че са много смели.
Тъмното му лице се сгърчи от мъка и Джудит много се трогна от неговото малко избухване.
— Да. Напълно си прав. И ще им кажа, че са смели.
Тя излезе навън в ослепителното слънце и жегата, през портата и надолу по претъпканата улица. След малко се появи сградата на доброволческата администрация — голямо здание в едуардиански стил, бяло и украсено като сватбена торта, на два етажа и с плосък покрив, увенчан с украсена балюстрада. Някога е било дом на богат търговец, но вече беше загубило част от лустрото си и градините, които го заобикаляха, обширни площи с пътеки и поляни, бяха застроени с покрити с палмови листа бараки и умивални.
Тя влезе през портата и младият часовой й отправи оценяваща усмивка. Видя камион, паркиран на чакъла, здравеняка моряк, седнал зад волана и погълнат от старо списание. Тя се изкачи по издълбаните стъпала под сянката на впечатляващ портал и във висок хол, който сега играеше ролята на контролен офис. Имаше бюра, пощенски кутии за писма и много доброволки, пристигнали вече, стояха наоколо и чакаха да им се каже какво да правят. Млада жена, трети помощник-капитан, като че ли беше натоварена да стои до подполковника на доброволките за морална подкрепа. Тя имаше известни затруднения с имената и бройките.
— Тук трябваше да има четиринадесет доброволки. Колко са дошли досега? — С молив в едната ръка, тя полагаше усилия да преброи главите. — Една… две…
— Дванадесет, мадам. — Водещата доброволка явно я биваше повече от шефката.