— Значи ще дойдат още две. — Тя видя Джудит, която се мотаеше в края на малката група. — Коя си ти?
— Дънбар, мадам.
— От къде?
— От кораба на Нейно величество „Аделаида“, Тринкомали. Тук съм в отпуска.
— Дънбар. — Помощник-офицерът погледна списъка си. — А, да, има те. Отбелязвам те. Но чакаме още една. — Тя неспокойно погледна часовника си. Цялата тази отговорност явно я сриваше. — Закъснява…
— Не, не закъснявам. — Последната доброволка влетя през отворената врата и рапортува. — Девет без пет е. — Малко, набито момиче, кафяво като зърно кафе, със светли, весели сини очи и къса тъмна коса, която се къдреше около долния край на шапката й.
— О, добре. Справи се. — Нейният уверен маниер леко обърка третия помощник-офицер. — Ъъъъ, ти Съдлоу ли си?
— Точно така. От кораба на Нейно величество „Ланка“. Имах свободна сутрин.
Накрая решиха, че всички са се събрали и могат да тръгнат. Дадоха се нареждания. Камион ще ги закара до укреплението, където бившите пленници ще слязат от малките снабдителни кораби.
— Защо не от кораборемонтния док? — попита едно от момичетата.
— Уредихме автобуси да ги превозят до укреплението. След това те ще могат да отидат сами до Гордънс Грийн, това е много близо. Там има хелинг и вълнолом. А когато стигнат до брега, ще ги посрещнете, ще разговаряте с тях и ще ги придружите до тентите, които са направени за тях, там ще бъдат сервирани закуски.
— Бира? — попита с надежда доброволката Съдлоу.
— Не — беше категоричният отговор. — Чай с кифлички, сандвичи и подобни. Други въпроси?
— Колко дълго ще трябва да останем?
— До когато прецените, че ще бъдете полезни. Направете така, че да им е приятно, да са нахранени. Спокойни.
— Само ние ли ще сме там, мадам? — попита друго момиче, очевидно уплашено.
— Не, разбира се, че не. Ще има сестри от болницата, контингент от гарнизона. И мисля, че бенд, който ще свири. И освен това под тента ще има старши офицери от всичките три служби и един-двама местни началници и големци. Така че, няма да сте сами. — Тя се огледа наоколо. — Всичко ясно ли е? Добре. Да тръгваме тогава.
— И най-добър британски късмет — завърши вместо нея доброволката Съдлоу и се засмяха всички без помощник-офицера, която се направи, че не е чула.
Четиринадесетте момичета чинно излязоха под палещото слънце и сръчният моряк, като чу гласовете им, скочи от кабината и отиде да смъкне задната дъска на каруцерията и да помогне на всеки, който има нужда от това. Натоварени, те насядаха на дървените пейки, сложени отпред и отстрани. Когато всички се качиха, задната дъска беше вдигната и закрепена. След малко моторът запали и те потеглиха, като подскачаха и залитаха, през портата нагоре по „Гал Роуд“.
Беше доста ветровито, защото платнищата на камиона бяха навити и той беше открит от всички страни. Джудит и доброволката Съдлоу, които се качиха последни, седяха една до друга отзад.
— Каква суматоха — каза Съдлоу. — Мислех, че няма да успея. Опитах да намеря някой да ме докара, но не успях, така че предприех рисковано шоу. Затова едва не закъснях. — Тя погледна Джудит. — Не те познавам. От Коломбо ли си?
— Не. От Тринкомали. В отпуска съм.
— Не познавам лицето ти. Как се казваш?
— Джудит Дънбар.
— Аз съм Сара Съдлоу.
— Здрасти.
— Тая помощник-офицерка не беше ли просто покъртителна? Мокра като парцал за дъски. Не горя от нетърпение за това събитие, а ти? Чай с кифлички във войнишка палатка не ми прилича на прием след всичко, през което тези нещастници са преминали.
— Не мисля, че те го очакват с прекалено голямо вълнение.
Зад тях „Гал Роуд“, широка и с плътен трафик, струеше прашно напред между високите палми. Джудит гледаше как тя бяга след тях и си мислеше за баща си, живял в Коломбо и шофирал по този път ден след ден до и от офисите на „Уилсън-Маккинън“. Представяше си как е умирал в мръсотията и безнадеждната мизерия на Чанти и се опитваше да си спомни точно как беше изглеждал, как беше звучал гласът му, но това беше невъзможно. Беше прекалено отдавна. Това беше жалко, защото точно сега, тази сутрин, тя имаше нужда от малко бащинска подкрепа, която да втвърди гръбнака й. „Татко, ако си там. Правя това за теб. Не ми позволявай да бъда съвсем безполезна.“
До нея Сара Съдлоу се въртеше на твърдата пейка.
— Господи, какво не бих дала за една цигара. — Явно и тя се чувстваше не по-малко тревожна от самата Джудит. — Прилича малко на шамар, не мислиш ли? Имам предвид какво трябва да дрънкаме. Разговор като на коктейл едва ли е подходящ и изпитвам ужас от напрегнатите паузи. — Тя обмисляше проблема и после излезе с блестяща идея. — Знаеш ли какво, по-добре да го правим по двойки. Тогава, ако на едната й свършат думите, другата ще може да се намеси. Какво ще кажеш? Да се залепим ли една за друга?