Тя ги избърса и каза с възможно най-спокойния и твърд тон, който можа да постигне.
— Защо свирят шотландски мелодии?
— Може би само тях знаят. Всъщност повечето от пленниците са от леката пехота на Дъръм, но мисля, че има и някои от Гордънските планинци.
Всички сетива на Джудит настръхнаха.
— Гордънски?
— Така ми каза моята заместник-шефка.
— Познавах някога гордънски планинар. Беше убит в Сингапур.
— Може да срещнеш някои от другарите му.
— Не познавах никого от приятелите му.
Първият кораб пристана и го завързваха. Пътниците му в строй започнаха да се катерят по вълнолома.
Сара изправи рамене.
— Хайде. Не виси тук. Сега е моментът да се присъединим. Приятни усмивки и бодри маниери.
След всичките им притеснения се оказа, че не беше никак трудно. Не бяха пришълци от друга планета, а обикновени млади хора и веднага щом ги чу да говорят с удостоверяващите акценти от Нортъмбърланд, Къмбърланд и Тайнсайд, страховете на Джудит се изпариха. Кожа и кости, с голи глави, с черти, все още носещи бледността на болестите и гладуването, те все пак бяха чисти и спретнати, прилично облечени (от Червения кръст в Рангун?) в джунглено-зелени памучни бойни дрехи и платнени обувки с връзки. Никакви знаци за ранг и старшинство, никакви белези на военни поделения. Слизаха от вълнолома по двама и трима, приближаваха бавно, сякаш не съвсем сигурни какво да очакват, но когато облечените в бяло доброволки и медицински сестри се смесиха с тях, говореха и стискаха ръце, стеснителността се стопи.
— Здравейте. Аз съм Джудит. Радвам се да ви видя.
— Аз съм Сара. Добре дошли в Коломбо.
— Дори сме организирали оркестър за посрещането ви.
— Толкова се радваме да ви видим.
Скоро всяко момиче съвсем естествено беше насъбрало около себе си много мъже и всички явно бяха силно облекчени от това, че бяха им казали какво да правят.
— Ще ви заведем до Гордън Грийн, където са палатките.
— Чудесно.
Една от старшите сестри плесна с ръце като учителка, която иска да привлече внимание.
— Никой не трябва да ходи, ако усеща, че не може. Имаме предостатъчно транспорт, ако някой предпочита да се вози.
Но групата на Джудит, вече набъбнала до двадесет човека, каза, че предпочита да върви.
— Добре. Да тръгваме тогава.
Те се отправиха, без да бързат, по лекия склон, който се надигаше от брега. Оркестърът от гайди вече свиреше друга мелодия.
Мъжът до Джудит каза:
— Онази сестра, дето плесна с ръце. Имахме също такава учителка вкъщи, когато бях малък.
— Къде вкъщи?
— Аник.
— Били ли сте в Коломбо преди?
— Не. Спряхме тук по пътя за Сингапур, но не слизахме. Само офицерите слизаха. Предполагам са мислели, че можем да офейкаме.
Друг от мъжете се намеси.
— Нямаше да е зле да го бяхме направили. — Той имаше белези на врата от нещо, което приличаше на циреи, и вървеше с мъчително накуцване.
— Можете ли да вървите? Не е ли по-добре да ви закарат?
— Малко тренировка на крака няма да ми навреди.
— Откъде сте?
— От близо до Уолсингам. Баща ми отглежда овце.
— Всички ли сте от леката пехота на Дърам?
— Да.
— Има ли високопланинци от Гордън с вас?
— Има, но те са на последния кораб. Идват след малко.
— Малко е недружелюбно да свирят шотландска музика на новопристигналите. Би трябвало да свирят песни от Нортъмбърланд, специално за вас.
— Коя например?
— Не знам. Нито една не знам.
Приближи друг мъж.
— Знаеш ли „Когато лодката пристига“?
— Не. Съжалявам. Много съм невежа.
— Как казахте, че ви е името?
— Джудит.
— В Коломбо ли работите?
— Не, в отпуска съм.
— Защо тогава не се забавлявате?
— Това и правя.
Дълго след това, когато всичко свърши, Джудит си спомняше официалния прием за завърналите се военнопленници почти така, както училищните дни за края на годината или градинските празненства в Англия. Всички елементи на някакво църковно набиране на средства присъстваха. Миризмата на стъпкана трева, платнища и прегрято човешко множество. Оркестърът на Кралската флота на Грийн, който свиреше леки пиеси от Гилбърт и Съливан. Задушните палатки, гъмжащи от облечени в каки мъже и посещаващи сановници, дошли да изразят уважението си. (Викарият, губернаторът и полковник Кеъри-Луис не биха изглеждали никак не на място тук). После почерпката. Около стените на палатката бяха наредени импровизирани маси със закуски. Кифлички, сандвичи, кейкчета, всичко се омиташе за нула време и се заместваше моментално от един или друг бездънен източник. За пиене имаше айскафе, лимонада и топъл чай. (И отново човек почти очакваше да види госпожа Нетълбед или Мери Милиуей, отговарящи за самовара, с госпожа Мъдж до тях, която се разправяше с каните с мляко и захарта).