— Не непременно. А ти?
— Не непременно. Кога трябва да се върнеш на парахода?
— Корабчето е в три следобед.
— Можем да отидем на „Гал Роуд“. Където живея в момента. Да пийнем нещо и да обядваме. Време е.
— Това, което искам всъщност, е да отида в хотел „Гал Фейс“. Имам там нещо като среща. Но не мога да отида сам, защото нямам техните пари. Нямам рупии. Само японски хартиени пари.
— Имам пари. Ще те заведа. Ще дойда с теб.
— Как?
— Ще вземем такси. Има стоянка на пътя до часовниковата кула. Можем бързо да отидем до там.
— Сигурна ли си?
— Разбира се.
— Няма ли да имаш неприятности?
— В отпуска съм. Свободен агент.
Те се измъкнаха. Отново никой не ги забеляза или дори да беше, нищо не каза. Сега преминаха през цялата вече почти празна палатка, прекосиха тревата и излязоха на „Куин Стрийт“ и по нея до кръстовището и Часовниковата кула. Тук чакаха няколко нетърпеливи таксита. Шофьорите щом ги зърнаха скочиха на крака, за да се спазарят помежду им за цената, но Джудит и Гас влязоха в първото на опашката такси, което спести много караници.
— Знаеш ли — каза тя, — допреди малко никога не съм си давала сметка колко невероятно трудно е да бъдеш свидетел. В съда. При дело за убийство или друго. Можеш слепешката да се закълнеш в библията, че никога не си виждал някого в някакъв жизненоважен момент. Но вече знам, че всъщност какво виждаш, зависи от това какво вярваш или смяташ, че си видял.
— Мен ли имаш предвид?
— Не беше ти, докато не видях лицето ти.
— Най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, беше да видя твоето. Кажи ми за себе си. В отпуска си. Не работиш ли тук?
— Не. В Тринкомали. Сигурно не помниш Боб Съмървил, чичо ми? Мисля, че никога не си го виждал. Той е контраадмирал във Военноморския щаб. Живея при него.
— Ясно.
— Жена му, Биди, беше сестра на майка ми.
— Беше. Минало време.
— Да. Родителите ми бяха в Сингапур почти по същото време като теб…
— Знам. Срещнах ги веднъж на парти на военната ми част в Селаринг Баракс. Беше точно преди Пърл Харбър, когато все още правехме партита. Какво стана с тях? Измъкнали ли са се?
Джудит поклати глава.
— Не. Баща ми е починал в Чанги.
— Съжалявам.
— А майка ми и малката ми сестричка опитали да заминат за Австралия, но корабът им бил торпилиран в морето край Ява. Не са се спасили.
— О, Боже. Толкова съжалявам!
— Затова съм в отпуска. Цял месец. Да поживея при Боб. Трябва да се върна в Тринкомали в края на тази седмица.
— Значи само след няколко дни щяхме да се разминем.
— Така е.
Таксито пътуваше по ръба на „Гал Фейс Грийн“. Група малки момчета играеха футбол, дриблираха и ритаха въпреки босите си крака. Гас обърна глава да ги погледа.
— Не е точно като при теб, но и моите родители починаха. Нито от глад, нито са потопени, а в собствените им легла, или в болница, или може би в някакъв приют. — Той отново обърна глава към нея. — Те бяха доста възрастни. Били са вече възрастни, преди да се родя. Бях единствено дете. Може би и те са мислели, че съм мъртъв.
— Кой ти каза за това?
— Една любезна дама, нещо като социален работник в болницата в Рангун.
— От Сингапур не можеше ли да изпратиш вест на никого, дори на родителите си?
— Опитах да промъкна писмо навън от Чанги, но не мисля, че някога са го получили. После никога не се появи някакъв шанс.
Таксито завиваше в предния двор на хотела и спря под сянката на голяма тента. Те влязоха в дълго фоайе, обградено с цъфнали храсти в кашпи и стъклени изложбени витрини с много красиви и скъпи бижута: златни колиета и гривни, сапфирени и диамантени брошки и обеци, пръстени с рубини и смарагди.
— Гас, каза, че имаш среща.
— Имам.
— С кого?
— Почакай и ще видиш. — Зад бюрото на рецепцията стоеше служител сингалец. — Кутан още ли работи тук?
— Но, разбира се, сър. Той отговаря за ресторанта.
— Бих ли могъл да му кажа две думи? Няма да го бавя никак.
— Мога ли да кажа кой го търси?
— Капитан Калъндър. Приятел на полковник Камерън. Гордънски планинци.
— Много добре. Бихте ли искали да почакате на терасата, може би? — Той показа посоката с мършава кафява ръка. — Бихте ли желали нещо за освежаване? Айскафе или нещо от бара?
Гас се обърна към Джудит.
— Какво искаш?
— Лимонада, моля.
— Лимонада за дамата и бира за мен.
— Много добре, сър.
През полирания мраморен под на фоайето те излязоха на терасата, Гас водеше и избра масата, намести тръстиковите столове. Тя го следваше и се чудеше на хладнокръвието, независимостта му, властния му вид, които бяха вродени и нищо не можеше да ги унищожи. Той не само беше оцелял на Бирманските железници, но и оцелял с някакъв стил. Остатъците от парцалива униформа на него не изглеждаха нито смешни, нито странни, просто защото ги носеше толкова гордо. Но имаше и още нещо. Вътрешна сила, която беше осезаема, но и страшновата. Това й се стори малко плашещо. Рано или късно щеше да се наложи да му каже за Лъвдей.