— Какво стана тогава с теб?
— Стигнахме до Чанги. Не беше прекалено зле, пазачите бяха сравнително разумни. Попаднах в работеща част, изпращаха ни по улиците да поправяме разрушенията от бомбите. Станах много добър в отмъкването на храна и допълнителни дажби. Дори продадох часовника си за сингапурски долари и ги използвах да подкупвам един от пазачите, за да пусне писмо до родителите ми, но не знам, дали въобще го е правил и дали те са го получили. Предполагам, че вече никога няма да разбера. Освен това той ми носеше хартия и моливи, блок за рисуване и успявах да ги изпълвам и да ги съхранявам следващите три години и половина. Нещо като рекорд. Но не за човешка консумация.
— Още ли ги имаш?
Гас кимна.
— На борда са. Заедно с новата ми четка за зъби и новото ми парче сапун и последното писмо на Фърги Камерън, което трябваше да предам на вдовицата му.
— А после какво стана, Гас?
— Ами останахме в Чанги около шест месеца, после се понесе слух, че японците са построили чудесни лагери за нас в Сиам. Следващото, което разбрахме, беше, че ни натовариха в стоманени камиони за говеда и пътувахме на север към Банкок пет дни и нощи. Бяхме по тридесет в камион, нямаше място да легнеш. Беше ужасно. Имахме по една купичка ориз на човек и по една купичка вода на ден. Докато стигнем до Бирма, много от нас бяха вече болни, някои умряха. В Банкок всички изпопадахме от камионите за говеда, но с облекчение, че изпитанието е свършило. И през ум не ни минаваше, че това е едва началото.
Децата бяха престанали да плуват и бавачките им ги поведоха навън за лек обяд. Басейнът лежеше спокоен. Гас вдигна чашата си и допи последната бира.
— Това е всичко — каза той. — Нищо повече. Точка. — Той й отправи през масата призрачна усмивка. — Благодаря, че ме изслуша.
— Благодаря, че ми разказа.
— Стига вече за мен. Искам да разкажеш за себе си.
— О, Гас, много е бледо в сравнение с твоето.
— Моля те. Кога постъпи при доброволките?
— Ден след смъртта на Едуард.
— Беше зловещо. Писах им след това. Тогава бях в Абърдийн, в Сен-Валери. Толкова исках да отида и ги видя, но нямаше нито време, нито възможност, преди да отплавам за Кейп Таун. — Той смръщи вежди, като си спомни. — Ти си купила къщата на госпожа Боскауен, нали?
— Да. След смъртта й. Беше много хубава. Винаги много съм харесвала къщата. Това означаваше да имам дом. Биди, жената на Боб Съмървил, дойде да живее при мен. И Филис, която работеше при майка ми. И момиченцето й Ана. Те още са там.
— Там ли ще се върнеш?
— Да.
Тя чакаше. И той го изрече.
— А Нанчероу?
— Все същото е. Само дето Нетълбед престана да е иконом и стана градинар. Все още управлява, разбира се, и четка дрехите на полковника, но се интересува много повече от своя градински боб.
— А Даяна? Полковникът?
— Все същите.
— Атина?
— Рупърт беше ранен в Германия. Инвалид от Кралските драгуни. Сега живеят в Глостършир.
Тя чакаше.
— А Лъвдей?
Той я наблюдаваше.
— Лъвдей е омъжена, Гас.
— Омъжена? — На лицето му се изписа абсолютно неверие. — Лъвдей? Омъжена? За кого?
— За Уолтър Мъдж.
— Момчето с конете?
— Да.
— Кога?
— През лятото на 1942 г.
— Но… Защо?
— Мислеше, че си умрял. Беше абсолютно сигурна, че са те убили. Нямаше никаква вест от теб, никакви новини. Само мълчание. Тя просто се предаде.
— Не разбирам.
— Не знам дали ще мога да ти обясня. Но след Сен-Валери тя имаше нещо като предчувствие, някакво откровение, че си жив. И ти беше наистина. Върна се. Тогава не беше убит, не беше пленен. Това… Това я накара да повярва, че съществува някаква огромна телепатия между вас двамата. След Сингапур тя опита отново, като мислеше за теб невероятно силно, и чакаше някакъв знак или послание от теб. Че не си мъртъв, а жив. Но не го получи.