— Едва ли можех да се обадя по телефона.
— Ох, Гас, опитай се да разбереш. Знаеш каква е Лъвдей! Като си внуши нещо, като й влезе някаква увереност в главата, е непоклатима. По някакъв странен начин убеди всички ни. — Тя уточни това. — Най-малко поне убеди Даяна и полковника.
— Но не и теб?
— И аз бях в същата лодка. Имах семейство в Сингапур и никакви новини. Но продължих да се надявам, защото надеждата беше единственото, което ми остава. Продължих да се надявам и за теб до деня, когато тя се омъжи, а след това сякаш нямаше особен смисъл.
— Щастлива ли е?
— Моля?
— Попитах дали е щастлива?
— Така мисля, макар че не съм я виждала от много отдавна. Има си бебе, Натаниъл. Ще навърши три години през ноември. Живее в малка къща във фермата Лиджи. О, Гас, толкова съжалявам. Изпитвах ужас да ти кажа това. Но то е станало, факт от живота. Няма защо да те лъжа.
— Мислех, че ще ме чака — каза той.
— Не бива да й се сърдиш.
— Не се сърдя.
Но изведнъж той стана отчаяно изтощен и уморен. Сложи ръка на лицето си, разтри очите си. Тя си представи връщането му у дома в Шотландия към нищото. Без родители, без семейство. Без Лъвдей.
— Трябва да поддържаме връзка, Гас. Каквото и да стане, трябва да бъдем във връзка. Ще ти дам адреса си и ти трябва да ми дадеш своя, за да мога да ти пиша. — Тя помисли върху това и разбра, че и двамата са уникално зле оборудвани. Стана на крака. — Ще отида да намеря някаква хартия и писалка. И ще отмъкна нещо, в което да скриеш бутилката уиски. Почакай тук, ще се върна след малко.
Тя го остави да седи сам. Излезе навън, плати сметката от бара и получи кафяв хартиен плик, в който да скрие бутилката уиски. След това отиде в стаята за бридж, от където взе няколко листа хартия за писма на хотела и молив. Когато се върна при Гас, видя, че не беше помръднал. Седеше, както го беше оставила, с поглед, фиксиран върху невидима линия между два различни оттенъка на синьо на хоризонта.
— Ето. — Тя протегна едно от парчетата хартия за писма и молива. — Напиши ми адреса си. — Той го написа, после бутна листа към нея.
Ардврей
Банчари
Абърдийншър
Тя сгъна листа и го пъхна в джоба си. После на свой ред написа:
Дауър Хауз
Розмълиън
— Ако ти пиша, обещаваш ли да отговориш, Гас?
— Разбира се.
— На нито един от нас не му е останало много, нали така? Затова трябва да се поддържаме един друг. Важно е.
Сега той сгъна хартията и я закопча в горното джобче на ризата си.
— Да. Важно е. Джудит… Мисля, че вече трябва да се връщам. Не бива да закъснявам за товарното корабче. Ще изпусна кораба.
— Ще дойда с теб.
— Недей. По-добре да отида сам.
— Ще намерим такси. Ето…
— Какво е това?
— Пари за таксито.
— Чувствам се като мъж на издръжка.
— Не, не на издръжка. Просто много специален.
Той взе пакета си, който все още приличаше на бутилка, макар и увит, и те излязоха на терасата, върнаха се във фоайето и потеглиха навън. Портиерът повика такси и задържа вратата на Гас, за да влезе в него.
— Довиждане, Джудит. — Гласът му беше леко прегракнал.
— Обещай да пишеш. Ще те осведомя веднага щом се върна в Англия.
Той кимна и после каза:
— Само още едно нещо. Ще кажеш ли на всички в Нанчероу за днес?
— Разбира се, че ще им кажа.
— Кажи, че съм добре. Прекрасно.
— О, Гас.
Тя се протегна и го целуна по двете бузи. Той влезе в таксито и вратата хлопна след него. След това го откараха, първо на улицата, после по цялата дължина на „Гал Фейс Грийн“. Джудит му махаше усмихната, гледаше как се отдалечава, но щом колата се загуби от погледа, усети, как смелата усмивка се смъква от лицето й.
„Поддържай връзка“, мислено му каза тя. „Не трябва да изчезваш отново“.
— Може ли да ви повикам такси?
Тя се обърна и погледна портиера, грижлив и сияен в бутилковозелената си униформа. За момент тя не се сети какво трябваше да прави, нито къде трябваше да бъде. Но нямаше смисъл да се връща в крепостта. Ще си отиде вкъщи, ще вземе душ, ще се пъхне в леглото си.
— Да, още едно такси. Благодаря.
И отново „Гал Роуд“, но този път в обратна посока, и този път в известен комфорт, без лашкане на всички посоки в тритонния камион.
„Ще кажеш ли на всички в Нанчероу за днес?“
Тя си помисли за Уолтър Мъдж, за Натаниъл и Лъвдей. За сватбата, която не трябваше никога да се състои. За детето, което не е трябвало да бъде заченато, нито родено. Лъвдей беше най-близката й приятелка. Никой на света не би могъл да бъде по-добра компания и никой не би могъл да бъде по-вбесяващ. Тя гледаше през прозореца прашните тротоари, минувачите, тичащите край колата палми. Едва понасяше мисълта за мрачното завръщане на Гас вкъщи, което го чакаше. Беше толкова неимоверно несправедливо и съвсем не това, което той заслужаваше. С натежало сърце, гневна заради него, тя обърна цялото си възмущение към Лъвдей в мълчалив бяс.