— Да, Джес! — И гласът му секна и той дори не се опита да го скрие. — Тя се връща при теб!
— Доста вълнуващ ден за теб.
— Да.
— Сестра ти — каза груповият капитан.
— Да.
— На колко години е?
— Четиринадесет.
Беше пет следобед. Джудит и Боб, закарани малко не на себе си в неговата служебна кола, се представиха в пункта на кралските ВВС в Ратмалана в четири и петнадесет. Там ги посрещна командирът на базата и ги придружи до стола, където получиха чай и чакаха, докато пристигне съобщение от контролната кула, че самолетът от Джакарта ще кацне всеки момент.
— Мислиш ли, че ще я познаеш?
— Да, така мисля.
Те излязоха от стола и през прашния параден плац тръгнаха към контролната кула. Боб Съмървил и груповият капитан бяха избързали напред, и двамата в униформа, потънали в дълбок служебен разговор. Младшият офицер-капитан от авиацията на някаква по-мощна длъжност (Секретар? Старши-лейтенант? Адютант?) беше изравнил крачките си с нейните и сега я занимаваше с разговор. Имаше огромните мустаци на боен пилот и носеше вехто, леко накривено кепе. Тя предположи, че се радва на репутацията на кавалер. Във всеки случай, той явно беше доволен от бонуса да придружава младо момиче, а не грозна жена, на това отгоре издокарано в хубава рокля — приятна промяна от вездесъщия кафеникав памучен габардин на Женските помощни въздушни сили.
— Дълго ли ще бъдете в Коломбо?
— Наистина не знам.
Външно спокойна, вътрешно тя трепереше от нерви. Ами ако самолетът не пристигне? Или като кацне и Джес я няма на борда? Ами ако нещо ужасно се е случило, някаква засечка? Или експлозия, която пръсва самолета в небето и загиват всички пътници?
— При адмирала ли работите?
— Не, само му гостувам.
— Отлично! — Той се стараеше с всички сили, но тя не искаше да говори.
Пред контролната кула те се присъединиха към другите и към наземния персонал, облечен в мърляви комбинезони, който беше натоварен с поддържане на камионите и цистерните с гориво. На далечния край на пистата имаше хангари и строго подредени групи самолети „Торнадо“ и „Ураган“. Пистата беше свободна. Вятърът издуваше ветропоказателите.
Известно време никой нищо не казваше. Тогава капитанът от авиацията прекъсна мълчанието.
— Вече пристига.
Сърцето на Джудит подскочи. Разбърканата група на земния екип започна да се отделя, да се преподрежда, да се струпва около своя камион. Служител в алено яке се появи в далечния край на пистата. Джудит засенчи очи, вторачи се в небето, но не виждаше нищо поради блясъка на спускащото се слънце. Като напрягаше слуха си, чуваше само тишина. Чудеше се дали авиационният капитан не притежава свръхестествени сили. Може би мустаците му бяха чувствителни като тези на котка и той може да…
И тогава тя видя самолета, сребриста играчка, висяща във въздуха. Чу бръмченето на моторите, докато той се спускаше от югозапад, губеше височина, блестеше на слънцето със спуснат колесник, приближаваше земята. Той докосна пистата с оглушителен гръм, колелата плющяха по пистата и Джудит инстинктивно вдигна ръка да запази лицето си от настъпилия шум и издуханите облаци задушаващ прах.
След това, щом прахът падна, още пет минути висене и чакане дакотата да маневрира бавно назад от края на пистата и да спре накрая на линията на контролната кула. Перките не се въртяха. Тежките предни врати се отвориха отвътре и временните стълби затрополиха към тях. Пътниците започнаха да слизат малко по малко и тръгваха през бетоновия плац. Ескадронен водач от ВВС, група американски пилоти, трима спретнато облечени тамили, които носеха куфарчета за документи. Два войника, единият с патерици…
Накрая, когато Джудит беше на път да изгуби всяка надежда, се показа тя и заслиза надолу по стълбата. Костелива и кафява като момче, облечена с шорти и избеляла зелена риза, с изгоряла от слънцето коса, късо подстригана. Тромави кожени сандали, които изглеждаха с поне два номера по-големи, малка платнена раница висеше на кльощавото й рамо…
Тя спря за малко да се ориентира, тревожна и загрижена. После момичето смело тръгна след другите, като се приведе под крилото на самолета. Идваше.
Джес. В този миг те можеха да бъдат единствените две същества на света. Джудит отиде да я посрещне, като търсеше в това костеливо, каменно малко лице следи от пухкавото бебе, сладко ридаещото четиригодишно същество, на което беше казала „довиждане“ преди всичките тези години. И Джес я видя, и спря закована, но Джудит продължи, и беше чудесно, защото очите на Джес бяха вперени в нея, и те бяха също толкова сини и прозрачни, както винаги са били.