— Джес!
— Джудит? — Тя трябваше да попита, защото не беше сигурна.
— Да. Джудит.
— Мислех, че няма да те позная.
— Аз знаех, че ще те позная.
Тя протегна ръце. Джес се поколеба само още миг, след това се хвърли напред право в отворените обятия на Джудит. Тя вече беше толкова висока, че темето й докосваше брадата на Джудит, и да я държиш, беше като да си хванал нещо твърде чупливо, като гладувало птиче или пръчка. Тя зарови лице в твърдата коса на Джес, тя миришеше на дезинфектант и ужасно слабите й ръце се сключиха около талията на Джудит, те се целуваха една друга, но този път нямаше сълзи.
Беше им разрешено малко време за тях двете и когато се приближиха до тримата търпеливо чакащи мъже, бяха посрещнати мило и с такт. Джес беше поздравена с възможно най-непринуден тон, сякаш се връщаше от много важно пътуване от Джакарта всеки ден от живота си. Боб дори не опита да я целуне, само разроши косата и с ръка. Тя не опита да каже много, не се и усмихна. Но беше добре.
Груповият капитан вървя назад с тях в сянката на постройка с палмов покрив. Тук Боб се обърна към него.
— Нямам думи да ви благодаря.
— Беше удоволствие, сър. Ден, който няма да забравя.
И не си тръгна веднага, а изчака, изпрати ги, козирува чинно, когато колата потегли, стоя и им маха, докато преминат през охраняваната порта, и излезе на улицата, когато те вече не можеха да го видят.
— Сега — Боб се настани удобно на седалката и се усмихна на малката си племенница, — Джес, ти наистина си на път.
Тя седеше между тях на задната седалка на огромната кола. Джудит не спираше да я гледа, искаше да я пипне, да поглади косата й. Изглеждаше наред. Имаше три грозни пурпурни белега на десния й крак, всеки с размера на около половин крона, и се виждаха подутини по ребрата й под тънкия памук на изтърканата риза. Но беше добре. И зъбите й бяха прекалено едри за лицето й, косата й приличаше на окълцана с месарски нож. Но беше добре. Беше хубава.
— Когато видя чичо Боб, позна ли го? — попита Джудит.
Джес поклати глава.
— Не.
Боб се разсмя.
— Как да ме познае? Би ли могла, Джес? Та ти беше само на четири години. И бяхме заедно толкова за малко. В Плимут. Беше Коледа.
— Помня Коледа, но не си спомням теб. Спомням си сребърното дърво, един, който се казваше Хобс. Правеше ми препечени филийки, които капеха.
— Знаеш ли какво, Джес? Говориш като малка австралийка. Харесва ми. Напомня ми едни мои стари приятели от едно време, с които служехме на един кораб.
— Рут беше австралийка. — Тя го произнесе „австрилийка“.
— Тя ли е момичето, което се е грижило за теб? — попита Джудит.
— Да. Беше страхотна. Имам в чантата си писмо от нея за теб. Написа го вчера. Искаш ли го сега?
— Не. Почакай да се приберем. Тогава ще го прочета.
Те вече бяха оставили Ратмалана зад себе си и летяха обратно на север, по широк път, който водеше в града. Джес гледаше с известен интерес през прозореца.
— Прилича малко на Сингапур, какъвто беше преди.
_ Не знам.
— Къде точно отиваме?
— В моята къща — каза Боб. — Джудит е на гости при мен.
— Голяма ли е къщата?
— Достатъчно голяма.
— Аз там ли ще остана?
— Разбира се.
— Ще имам ли отделна стая?
— Ако предпочиташ това.
Джес не отговори. Джудит каза:
— В моята стая има две легла. Можеш да спиш при мен, ако искаш.
Но Джес не искаше да се обвързва.
— Ще си помисля. — И после: — Може ли да си сменим местата с теб така, че да мога да гледам през прозореца?
След това тя не каза нито дума повече, седеше с гръб към Боб и Джудит и поглъщаше всичко, край което минаваха. Първо ниви и ливади, после малки ферми с волски коли и кладенци, и после първите къщи, крайпътни магазини и разнебитени бензиностанции. Накрая влязоха в широката и дълга „Гал Роуд“ и чак когато колата намали скорост и се вмъкна през портата, проговори отново.
— Има пазач на вратата. — Звучеше малко разтревожено.
— Да. Часовой — каза й Боб. — Не е тук да ни пречи да излезем, а само да не пуска да влязат неканени гости.
— Той твой часовой ли е?
— Да, мой личен. Има си и градинар, и готвач, и иконом. Те всички са истински мои. Градинарят напълни къщата с цветя за теб, готвачът направи специален лимонов пудинг за вечеря, а икономът, който се казва Томас, те очаква с нетърпение… — Колата намали и спря. — Всъщност той вече е тук, дошъл е да те поздрави.
Беше голямо посрещане. Томас вече беше слязъл по стълбите и отваряше вратата на колата с прясно намазана с брилянтин коса, с цветче от хибискус зад ухото. Сияеше от радост и възхищение, златните му зъби грееха. Помогна на Джес да слезе, поглади косата й с огромната си тъмна ръка. Взе раницата й и я поведе вътре с ръка на тънките й раменца, и въобще се държеше така, сякаш тя беше собственото му загубено дете, а той любящ баща.