— Добре ли пътува? На аероплана? Гладна си, нали? Ще искаш да похапнеш?
Но Джес, която изглеждаше малко объркана, каза, че иска да отиде в тоалетната, така че Джудит пристъпи напред, взе раницата й и я поведе по коридора към спокойното убежище на собствената си стая.
— Не трябва да придиряш на Томас.
— Не му придирям.
— Той е толкова развълнуван още откакто разбра, че идваш. Банята е там…
Джес застана на отворената врата, просто погледна блестящия мрамор, полираните кранове, лъскавия бял порцелан.
— Всичко това за теб ли е?
— За теб и мен.
— Имаше само две тоалетни в целия лагер в Азулу. Воняха. Рут често ги миеше.
— Едва ли е било много приятно занимание.
Това беше мъчително неподходящо, но не можа да измисли друг коментар.
— Така е, не беше.
— Защо не отидеш вътре и после ще се чувстваш по-добре.
Джес така и направи, без да се потруди да затвори вратата.
След малко Джудит чу вода да тече от крана и плясък на ръце и лице, които се миеха.
— Не знам коя кърпа да използвам.
— Която искаш. Няма значение.
Тя седна пред тоалетната си масичка и понеже нямаше какво друго да прави, започна да си реши косата. Тогава Джес се върна и приседна на края на едно от леглата. В огледалото очите им се срещнаха.
— По-добре ли си вече?
— Даа. Наистина много исках да отида.
— Голяма мъка е, нали? Е, реши ли вече? Искаш ли да спиш тук при мен?
— Окей.
— Ще кажа на Томас.
— Мислех, че приличаш на мама, но не е така.
— Съжалявам.
— Няма защо. Просто си различна. По-хубава си. Тя никога не слагаше червило. Когато слязох от аероплана, мислех, че може и да не си дошла да ме посрещнеш. Рут ми каза, ако те няма, да стоя в базата на ВВС, докато дойдеш.
Джудит остави гребена и се обърна към Джес.
— Знаеш ли какво? С мен беше абсолютно същото. Непрекъснато си казвах, че няма да си в самолета. И като те видях… толкова ми олекна.
— Даа. — Джес се прозина. — При чичо Боб ли живееш?
— Не, на гости съм. Работата ми е в Тринкомали. Това е голямото пристанище на Кралската флота от източната страна на Цейлон.
— Служителите по рехабилитация в Азулу не можаха да открият никого за мен. Трябваше да стоим в лагера, докато открият къде си.
— Не мога да си представя как изобщо се справят с такъв проблем. Все едно да търсиш игла в купа сено. Накрая ми казаха, че мама и татко са загинали. И ти също, ако е въпросът. Дадоха ми малко отпуска, нарича се „от състрадание“, и Боб ме покани да дойда тук.
— Винаги съм знаела, че мама е мъртва. Още откакто корабът потъна. Но за татко ми казаха току-що. Получиха писмо от Червения кръст в Сингапур. Умрял е в затвора. В Чанги.
— Да, знам. Още не съм свикнала да живея с това. Опитвам да не мисля за него прекалено много.
— В Азулу умираха жени, но те винаги имаха приятели.
— Мисля, че и татко сигурно е имал.
— Даа. — Тя погледна Джудит. — Заедно ли ще живеем? Аз и ти?
— Да. Заедно. Никакви раздели повече.
— Къде ще отидем? Къде ще живеем?
— В Корнуол. В моята къща.
— Кога?
— Не знам, Джес. Още не знам. Но ще уредим нещо. Чичо Боб ще помогне. Сега — тя погледна часовника си — е шест и половина. По това време обикновено вземаме душ и се преобличаме, след това седим малко на верандата. Пием по нещо. После идва вечерята. Днес тя ще е по-рано заради теб. Смятахме, че сигурно ще си уморена, ще трябва да се наспиш.
— На вечерята ще сме само с теб и чичо Боб?
— Не, ще бъде и Дейвид Бийти. Той дели къщата с Боб. Много приятен човек е.
— В Сингапур мама винаги си обличаше специална рокля за вечеря.
— Ние също се преобличаме. Не за да сме елегантни, а за да ни е хладно и удобно.
— Аз имам само тези дрехи.
— Ще ти заема някои от моите. Ще ти станат, висока си почти колкото мен. Други шорти и може би друга хубава риза. И имам чифт червено-златни сандали, които ти давам.
Джес протегна крака и погледна с отвращение стъпалата си.
— Тези са ужасни. Не съм носила обувки цяла вечност. Само това можаха да ми намерят.
— Утре ще заемем колата на Боб и ще отидем на покупки. Ще ти купим цял нов гардероб и топли дрехи също, защото ще ти трябват в Англия. Дебел пуловер. Дъждобран. Подходящи обувки и топли чорапи.