— Могат ли да се купят такива неща в Коломбо? В Сингапур никой никога не е обличал нещо топло.
— Нагоре в планините става доста влажно и студено. Там отглеждат чай. А сега какво искаш да правиш? Да вземеш душ?
— Иска ми се да отида да видя градината.
— Защо първо не вземеш душ и не се преоблечеш и после ще се почувстваш ново момиче? Тук има всичко, каквото ти трябва в банята, а когато свършиш, можеш да си избереш какво да облечеш и после ще отидем при Боб или ще изследваме градината, преди да е станало тъмно.
— Имам четка за зъби.
Джес посегна към раницата си. Развърза връвчиците и от дълбините извади четка за зъби, малко парченце сапун и гребен. После нещо, обвито в избелял парцал, което, след като беше внимателно развито, се оказа малка свирка, нещо като права флейта, изработена от бамбук.
— Какво е това?
— Даде ми го едно от момчетата в лагера. Сам го направи. Свири истински мелодии. Веднъж имахме концерт. Организираха го Рут и една от холандските дами. — Тя остави свирката на кревата и продължи да рови в раницата.
— Какво стана с Голи?
— Експлодира на кораба — отговори Джес с безразличен тон. Извади от чантата сгънат лист хартия — листове с редове, откъснати от жълт бележник. Тя го протегна към нея. — Това е за теб. От Рут.
Джудит го взе.
— Прилича на много дълго писмо. Ще го задържа за по-късно.
Тя го остави на тоалетната масичка и го притисна с тежкото шишенце от шлифован кристал с парфюм „Син час“.
Тя показа на Джес как да работи с душа и я остави. Когато след известно време излезе, беше гола, само с малка кърпа за лице около кръста. Мократа й коса стърчеше на клинове и беше толкова слаба, че спокойно можеше да се преброят ребрата й до едно. Но детските й гърди вече бяха започвали да набъбват като малки пъпки и вече не миришеше на дезинфектант, а на сапун „Розов гераниум“.
Известно време избираха дрехи и накрая се спряха на бели шорти за тенис и синя блуза от китайска коприна. Когато я закопчаха и навиха ръкавите над острите лакти на Джес, тя взе гребена си и среса мократа си коса.
— Изглеждаш отлично. Добре ли се чувстваш?
— Даа. Бях забравила какво е коприна. Мама често носеше копринени рокли. Къде ли е чичо Боб?
— Очаквам да е на верандата.
— Ще отида да го намеря.
— Добре.
Беше хубаво макар и за миг да остане сама, изтощена от емоции и изпълнена с благодарност, но все още запазила хладнокръвие. Беше важно да го запази, защото така ще може да изгради отново отношенията си с Джес от партерния етаж, така да се каже. От страна на Джес срещата в Ратмалана, спонтанният изблик на физическа привързаност беше породен не от спомена за сестринска обич, а от чистото облекчение, че не е забравена и изоставена. Десет години са прекалено дълъг срок за оцеляването на една обич и през това време Джес беше преживяла прекалено много. Но всичко ще е наред, ако Джудит е търпелива, не я пришпорва, не се намесва и се държи с Джес така, сякаш вече е голяма. Връстница. Тя се върна. Това е начало. Наглед нормална, спокойна, нетравматизирана. Тръгваме от тази точка.
След малко тя стана и се съблече, изкъпа се и се облече отново в тънък панталон и тениска без ръкави. Сложи си малко червило, докосна със запушалката на „Син час“ тила и зад ушите. Остави парфюма и взе жълтите страници с писмото на австралийското момиче.
Джакарта,
19 септември 1945 г.
Драга Джудит,
Казвам се Рут Мълъней. На двадесет и пет години съм. Австралийка.
През 1941 г. завърших обучението си за медицинска сестра в Сидни и заминах за Сингапур на гости при приятели на майка ми и баща ми.
Когато японците завзеха Малая, баща ми ми прати телеграма да се прибирам и успях да си намеря за „Раджата на Саравак". Това беше една развалина, претъпкана с бежанци.
След шест дни бяхме торпилирани в морето на Ява към пет часа следобед. Майката на Джес слезе за малко долу и ме помоли да я наглеждам.
Корабът потъна много бързо. Имаше много писъци и бъркотия. Грабнах Джес и единствената спасителна жилетка и скочихме в морето. Успях да се задържа за нея и след това мина спасителна лодка и успяхме да се качим в нея. Но бяхме последните, защото тя вече беше прекалено препълнена и ако друг се опиташе да се качи, трябваше да го блъскаме обратно ши да го удряме с веслата.
Нямаше достатъчно лодки, нито салове. В лодката нямаше нито прясна вода, нито храна, но аз имах бутилка вода, както и една друга жена. При нас имаше китайци, малайци и индийски моряк от екипажа. Четири деца и една възрастна дама починаха още първата нощ.