— Това е заслуга на Филис, пък и ние си нямаме тригодишен разрушител наоколо.
— Не е толкова зле в хубав ден. Пускам го да играе навън през повечето време. Но когато вали, е невъзможен, само кал се разнася навътре-навън.
— Къде е Уолтър?
— Ами някъде. На горните ниви, мисля. Скоро ще се върне за доенето.
— Още ли му помагаш при това?
— Понякога. Ако госпожа Мъдж е някъде.
— А днес?
— Не, днес не, слава Богу.
— Изглеждаш уморена, Лъвдей.
— И ти щеше да изглеждаш, ако не си спала до три сутринта.
Тя замълча, седнала с костеливи лакти, опрени на масата, с ръце, обвити около чашата с топъл чай, с наведен поглед. Дългите тъмни ресници лежаха върху бледите й страни. Джудит я погледна и видя смаяно, че в очите й блестяха сълзи.
— О, Лъвдей!
Лъвдей с нещо като сърдито отричане поклати глава.
— Просто съм уморена.
— Ако нещо не е наред, знаеш, че можеш да ми кажеш.
Лъвдей отново поклати глава. Сълза се промъкна, потече по бузата й. Тя вдигна ръка и грубо я избърса.
— Няма смисъл да държиш всичко в себе си. От това няма никаква полза.
Лъвдей не каза нищо.
— Нещо за теб и Уолтър ли е? — Трябваше известна смелост да попита това, защото знаеше, че ще си строши главата, но все пак го каза. Беше изречено. И Лъвдей не й се нахвърли. — Нещо не върви ли при вас?
Лъвдей смотолеви нещо.
— Моля?
— Казах, че има друга жена. Той си има друга жена.
Джудит усети, че й премалява. Внимателно остави чашата на масата.
— Сигурна ли си?
Лъвдей кимна.
— Откъде знаеш?
— Знам. Той се среща с нея. Вечер, в кръчмата. Понякога не се връща вкъщи до разсъмване.
— Но как разбра?
— Госпожа Мъдж ми каза.
— Госпожа Мъдж?!
— Да. До нея са стигнали слухове от селото. Каза ми, защото смята, че трябва да знам. Да го изясня с Уолтър. Да му кажа да престане.
— На твоя или на негова страна е тя?
— На моя. Донякъде. Мисля, че според нея, ако един мъж тича след друга, нещо и с жена му не е наред.
— Защо не му вдигне скандал? Той е неин син.
— Казва, че не е нейна работа да се бърка. И трябва да кажа, че никога не го е правила. Трябва да й призная това.
— Коя е тази жена?
— Приходяща. Дошла е в Порткерис някъде през лятото. Била е с някакъв съмнителен художник или някакъв такъв. От Лондон. Живяла малко с него, после или се скарали, или той си е намерил друга, така че тя се лепнала за Уолтър.
— Тя къде живее сега?
— В каравана от другата страна на хълма Веглос.
— Уолтър къде се среща с нея?
— По кръчмите.
— Как се казва?
— Няма да повярваш.
— Провери ме.
— Арабела Лъмб.
— Не може да бъде.
И внезапно, да не повярваш, те и двете се разсмяха, само за миг, Лъвдей още със сълзи в очите.
— Арабела Лъмб. — Името, като го повториш, звучеше още по-неправдоподобно. — Виждала ли си я някога?
— Да. Веднъж. Беше в Розмълиън една вечер, когато бяхме излезли на бира с Уолтър. Седеше на ъгъла на бара цялата вечер, зяпаше го, но не си говориха, защото аз бях там. Стар номер за прикритие. Да свиквам. Прилича на едра цицеста повлекана… Нещо като Майка Земя, нали знаеш. Гривни, мъниста, сандали и зелен лак на доста мръсните й пръсти на краката.
— Звучи страшно.
— Обаче е секси. Това просто се излъчва от нея. Похот. Като огромен презрял плод. Нещо като възбуда. Мисля, че точната дума е „осезаема“. Може би ще трябва да потърсим в речника.
— Няма смиел. Мисля, че я описа точно.
— Имам ужасното чувство, че Уолтър е сляпо влюбен.
Лъвдей се облегна назад на стола си и бръкна в джоба на панталона си, откъдето измъкна смачкан пакет цигари и евтина запалка. Извади цигара и я запали. След малко каза:
— И не знам какво да правя.
— Послушай госпожа Мъдж. Изяснете го двамата.
Лъвдей изсумтя страхотно. После вдигна глава и прекрасните й очи през масата срещнаха тези на Джудит.
— Опитах снощи. — Гласът й беше обезверен. — Бях ядосана и беше ми писнало. Уолтър се прибра в единадесет часа и беше пил уиски. Когато е пиян е агресивен. Избухна ужасна кавга, Нат се събуди, защото си крещяхме един на друг. Той каза, че ще прави каквото му скимне, по дяволите, и ще се среща с когото си иска, дявол да го вземе. И каза, че във всички случаи аз съм виновна, защото съм толкова проклета безполезна жена и майка, и в къщата е винаги такава бъркотия, и дори не мога да готвя като хората…