— Трябва да напиша изречение с думата „говоря“ в него.
— Е, това не е толкова трудно. Джудит! Къде беше досега? Чакахме те да се върнеш още преди часове.
— Отидох да видя Лъвдей и Нат.
— Чудехме се дали нещо лошо не се е случило с Джес и са те задържали.
— Знам. Трябваше да ви се обадя. Никакви тревоги. Напълно самостоятелна. Дори не ми позволи да вляза вътре с нея. Трябваше да си кажем довиждане на стълбите.
— Олекна ми. Малко е странно без нея, нали? Сякаш винаги е живяла тук. И на Ана ще й липсва, нали, Ана? Хайде, продължавай, довърши най-после това домашно.
Ана въздъхна престорено.
— Не мога да измисля какво да напиша.
Джудит дойде на помощ.
— Какво ще кажеш за „Телефонирах на Джес и говорих с нея“?
Ана се замисли.
— Не знам как да напиша „телефонирах“.
— Тогава сложи „видях“. Видях Джес и говорих с нея.
— Става. — С пръстчета около молива и прехапан от сериозно съсредоточаване език, Ана го написа.
— Искаш ли чаша чай?
— Не, благодаря, вече пих. Къде е госпожа Съмървил?
— В гостната. Чака те да се върнеш. Цялата е в треска. Имала нещо да ти каже.
— Какво?
— Не е моя работа да ти казвам. 4
— Надявам се да е нещо ведро.
— Тогава върви и разбери.
Джудит отиде, като по пътя смъкна мокрия си дъждобран. Тя отвори вратата на приемната и видя уютна картина. Лампите бяха запалени, пламтеше огън. Пред него на килимчето лежеше Мораг. Биди бе във фотьойла си, близо до огъня, и беше заета в плетене на едно каре. Плетенето на карета беше горната граница на способностите й. Правеше ги от остатъци вълнена прежда и когато ставаха около дузина, ги предаваше на Червения кръст, където някоя по-сръчна дама ги зашиваше заедно и ги превръщаше в крещящи одеяла. След това ги изпращаха на Червения кръст в Германия и ги разпределяха по лагерите, все още пълни с тъжни бездомни изселени хора.
— Джудит! — Тя остави плетката си и свали очилата си. — Всичко наред ли е? Имаше ли проблеми с Джес?
— Абсолютно никакви.
— Браво на нея. Тя е толкова странна малка смесица. Малко момиченце в един момент, много зряла в следващия. Ще се справи великолепно, сигурна съм, но малко е празно в къщата без нея. Ти къде беше?
— При Лъвдей. — Джудит отиде да дръпне пердетата срещу влажния здрач на тъмната ноемврийска вечер. — Филис каза, че имаш някаква новина за мен.
— Да. Вълнуваща. Колко е часът?
— Шест без петнадесет.
— Да пийнем нещо. Уиски и сода. Какво ще кажеш?
— Казвам да. Изтощена съм.
— Емоционално изцедена, мила. Настани се удобно и аз ще ти донеса едно.
Тя стана и излезе от стаята, защото по традиция бутилките и чашите винаги се държаха в трапезарията. Джудит, вече сама, сложи дърво в огъня и потъна в другия фотьойл. Емоционално изцедена, беше казала Биди, и това беше вярно. Но което Биди не знаеше, беше, че не само Джес беше причината за това, а и разговорът й с Лъвдей. И което беше сигурно, не можеше да бъде обсъждан.
След малко Биди се върна с чашите. Даде едната на Джудит и седна, като с известно внимание остава своята на масичката до себе си. Запали цигара. Накрая, с всичко удобно под ръка, каза:
— Така.
— Казвай.
— Получих къщата. Тази в Портскато. Научих от агента по продажба на имоти този следобед.
— Биди, това е чудесно.
— Мога да се преместя по всяко време след средата на януари.
— Толкова скоро?
— Но има много какво да се прави. Мислих, направих списъци. Ще трябва да отида в Девън и най-после да продам Апър Бикли.
— На кого ще я продадеш?
— На флотското семейство, което я нае и живее в нея през цялата война. От две години искат да я купят, но ако бях я продала, трябваше да оставя всичките си мебели някъде на склад. А така те всъщност се грижеха за тях.
— Все още ли искат да я купят?
— Нямат търпение. Така че трябва да замина в Боуви Трейси и да уредя това, да направя опис на имуществото си, после да се погрижа да опаковани и преносвачи и разни такива неща. Ще се обадя на Хестър Ланг тази вечер и ще я попитам дали мога да остана при нея. Много по-лесно ще се оправя с всичко, ако съм там, на мястото. И така… — Тя посегна към питието си и вдигна чашата. — Наздраве, миличка.
— За Портскато!
Те пиха за новата къща. Джудит попита:
— Кога искаш да заминеш?
— Мислех да е през следващата седмица. И ще остана там с Хестър известно време.
Джудит се разтревожи.
— Но ще се върнеш за Коледа, нали?
— Само ако ме искаш.
— О, Биди, ти трябва да си тук за Коледа. Обещах на Джес истинска Коледа, а никога не съм правила аз самата, така че ще ми трябват много указания и помощ. И трябва да имаме елха, и истинска коледна вечеря с всичките там салтанати. Трябва да се върнеш.