— Тук е Даяна.
— Добро утро. Какъв отвратителен ден.
— Ужасен. Но поне получихте дървата си.
— Да. Твоят свят съпруг ни ги докара и отново ни е приятно вкъщи.
— Мила, имаме страхотна новина. Джеръми Уелс се е върнал. В отпуска. И най-хубавото е, че не е просто отпуска, а е демобилизационна. Скоро ще го демобилизират и ще си дойде вкъщи завинаги. Не е ли невероятно? Очевидно е подал молба за това по причина на дългата си служба в Кралската флота като доброволец от запаса, пък и защото старият доктор Уелс наистина е твърде стар и уморен, за да се справя с всичко това съвсем сам. И са му разрешили да напусне… Джудит! Там ли си още?
— Да. Да, тук съм.
— Не каза нищо, затова помислих, че са прекъснали.
— Не са. Слушам те.
— Не е ли вълнуващо?
— Да. Чудесно е. Наистина се радвам. Кога… Кога научихте?
— Дошъл си е в събота. Звънна ми тази сутрин. Ще дойде в Нанчероу в сряда и ще прекара тук няколко дни. Затова решихме да направим истинско парти за посрещане. В сряда вечерта. Лъвдей, Уолтър, Джеръми и ти. Моля те, ела. Едгар се кани да отвори последното шампанско. Пази го през цялото това време и просто се моля то да не се е развалило. Ако е така, ще трябва да намерим нещо друго. Ще дойдеш, нали?
— Да, разбира се. Много ще се радвам.
— В осем без петнадесет? Такова блаженство е да ви видя всичките отново около себе си. Добри новини от Джес?
— Да, новините са добри. Тя е звезда на хокея и е влязла във втората единадесеторка.
— Умничкото ми то. А Биди?
— Обади се в събота. Продала е къщата, така че има с какво да плати за новата.
— Поздрави я от мен, когато пак се обади.
— Добре.
— Ще се видим в сряда, мила.
— Чудесно. Едва ще го дочакам.
Тя затвори телефона, но не се върна веднага в кухнята. Джеръми. Върнал се е. Демобилизиран. Вече не на безопасно разстояние в Средиземно море, а вкъщи завинаги. Тя си казваше, че нито съжалява, нито се радва. Тя само знаеше, че преди да продължат някакви спокойни отношения трябва да изяснят всичко и тя трябва да е готова да застане пред него с болката, разочарованието и дори възмущението, които е предизвикал у нея. Фактът, че всичко беше станало преди цели три и половина години, не променяше нищо. Джеръми беше дал обещание и го беше нарушил, следователно не направи никакъв опит нито да обясни вероломството си, нито да се извини. Тоест — конфронтация.
— Какво правиш тук до телефона, зазяпана в пространството?
Филис слизаше с панера за пране и бърсалки за прах. Като видя
Джудит, тя се спря насред пътя доста объркана с ръка на кръста.
— Моля?
— Ами лицето ти е като на булдог. Да не иска човек да те срещне в тъмна нощ. — Тя слезе до долу. — Беше ли някой на телефона?
— Да. Госпожа Кеъри-Луис.
— Какво толкова ти каза?
— О, нищо. — За да придаде малко тежест на думите си, Джудит безгрижно се усмихна. — Просто ме покани на вечеря в сряда. — Филис чакаше за още информация. — Джеръми Уелс се е върнал.
— Джеръми! — Челюстта на Филис увисна от чисто възхищение. — Джеръми Уелс? Добре. Това е чудесно. В отпуска ли?
— Да. Не. Демобилизационна отпуска. Връща се завинаги.
— Ама че работа! Помисли си само. И през ум не можеше да ми мине, че ще чуя точно това. Тогава защо е тази физиономия? Според мен би трябвало да се почувстваш на луната!
— Стига, Филис.
— Добре, защо не? Той е много приятен човек. И ти е добър приятел от деня, в който сте се запознали във влака от Плимут. И беше като скала, когато Едуард Кеъри-Луис беше убит.
— Знам, Филис.
— Ами той винаги си те харесваше, Джеръми де. Всеки глупак можеше да види това. И е време край теб да се завърти мъж в тази къща. Да стане малко по-весело. Тук е претъпкано с жени. Не това трябва да ти е писано.
Това някак си стана последната капка. Джудит загуби търпение.
— Не знам за нищо такова.
— Какво е това, дето не го знаеш?
— Ами такова. Трябва да правя коледен пудинг.
С това тя решително приключи разговора и се върна назад по каменния коридор към кухнята. Но от Филис не беше така лесно да се отървеш и тя просто я последва по петите.
— Не си довършихме приказката…
— Филис, това не е твоя работа.
— А по-добре да е. Кой друг е тук, освен мен? Някой, който да ти даде малко акъл, ако се каниш да започнеш да се мяташ наоколо щом само се спомене името на Джеръми. — Тя прибра панера и парцалите в шкафа и поднови атаката си. — Карали ли сте се с него?
— Всеки това ме пита. Не, не сме се карали.
— Ами тогава?
Беше невъзможно да се спори.
— Липса на общуване. Недоразумение. Не знам. Знам само, че нито съм го виждала, нито чувала три години и половина.