Или може би беше от студ. Той се отдръпна от прозореца и го затвори. На тоалетната масичка бяха акуратно подредени скицника, моливите, боите и четките, които Джудит беше му купила. Той ги погледна и им каза: „По-късно. Не точно сега. Когато има светлина на небето, и сенки, и проблясване на дъжда в тревата, тогава ще се заловим за работа“. Той съблече пижамата си и бързо се облече. Джинсите, ризата, тежкия пуловер, коженото сако. Като носеше в ръце обувките си (като дебнещ по коридорите с романтични аспирации) той отвори вратата на стаята си, тихо я затвори зад себе си и слезе по стълбите. Меко старият часовник чукна за втори път. Той мина през кухнята, обу си обувките и върза връзките им. После вдигна резето на задната врата и излезе на студа.
Беше прекалено далече, за да се отиде пеша. Той си спомни дължината на автомобилната алея в Нанчероу и нямаше търпение да отиде там. Така че отвори тежката врата на гаража, където бездействаха, паркирани надлъжно, двете стари коли. И колелото на Джудит. Той го хвана за ръчките на кормилото и го изкара на чакъла. То имаше предна лампа, която той запали, но нямаше задни. Няма значение. В този час няма да има движение по този селски път.
Велосипедът, който беше избиран за четиринадесетгодишно момиче, беше прекалено малък за него, но и това нямаше значение. Той преметна крак през седлото и потегли, спусна се бързо по хълма и през Розмълиън с костеливи колене, стърчащи встрани. Ето го на моста, и той беше принуден да слезе отново, защото трябваше да бута колелото нагоре по баира. Пред портата на Нанчероу той се качи отново и завъртя педали по тъмната улица с три реда движение, като залиташе и тракаше по издълбаната от коловози автомобилна алея, която някога беше покрита с безупречен макадам. Високо над него голите клони на брястовете и брезите докосваха върховете си от вятъра, като издаваха лек скърцащ звук и от време на време заек се стрелваше през потрепващия лъч светлина от малкия фар.
Излезе от дърветата, и къщата изникна, бледа грамада. Над входната врата светеше лампа иззад спуснатите пердета на един прозорец. Банята на полковника. Гас си го представи застанал пред огледалото да се бръсне със старомодния си бръснач. Колелата на велосипеда тракаха по чакъла и той се изплаши, че пердето ще се дръпне настрана и полковникът ще надникне навън и ще зърне зловещата прокрадваща се фигура. Но това не стана. До входната врата той остави колелото, опряно на стената. Угаси фара, внимателно заобиколи предната част на сградата и накрая стъпи на тревата.
Небето просветляваше. Зад оголените дървета, под дълго петно от тъмносив облак, слънцето едва се подаваше от морето, кървавочервено и гладко закръглено, и долната част на облака придоби розов оттенък. Звездите избледняваха. Във въздуха миришеше на прах и влажна земя и всичко беше чисто и току-що измито, девствено и чисто. Той тръгна надолу по склона през поляните и влезе в пътеката, която водеше надолу през гората. Чу потока, падането и плискането на водата. Насочи се към него, мина по малкото дървено мостче и гмурна глава в тунела от гунера. Преди да стигне до кариерата, беше вече достатъчно светло, за да види стъпалата, издълбани от едната й страна, и да прекоси каменистото дъно между гъсталаците от къпини и прещип. Мина над портата, излезе на пътя, после каменната стена и прелеза, и вече беше на върха на скалата.
Тук той спря, защото за това беше дошъл. Имаше отлив, брегът на заливчето, сив сърп от пясък, беше ограден с тъмен кръг морска трева и водорасли, оставени от отлива. Слънцето вече се беше издигнало и първите дълги сенки лежаха през торфения връх на скалите. И си спомни деня, онзи августовски следобед, лятото преди войната, когато се запозна със сестрата на Едуард за пръв път и тя беше го довела тук, в заливчето. Бяха седели на завет и той имаше чувството, че седи до човек, когото е познавал цял живот. И когато стана време да си тръгват, тя застана и се обърна да погледне морето, и той позна като своето момиче на скалата, картината на Лора Найтли, която беше едно от най-ценните му притежания.
Гас потърси точно онази скала, на която бяха стояли с Лъвдей. И точно тогава той ги видя и разтри очите си, невярващ, срещу заслепяването от изгрялото слънце. Тя седеше с гръб към него, с кучето притиснато плътно до нея, свита до скалата, ръката й обгърнала шията му. За секунда си помисли, че отново полудява, че още не е оздравял, че преживява някаква самопораждаща се халюцинация. Но тогава, инстинктивно, Тайгър усети присъствието му, надигна глава и дойде залитайки на тревистия, покрит с едри камъни връх на скалата, за да се разправи с неканения гост. Той излая, предупредителен лай: „Кой си ти? Стой далече!“ И после старите му очи видяха Гас и той не лая повече, а приближи, размаха опашка, присви уши и бързо, колкото му позволяваха артритните му крака, дойде, като издаваше доволни звуци в дъното на гърлото си.