Споменаването на огън на двора извика в съзнанието й градинаря в зелен костюм.
— Какво стана с него? И той ли се пенсионира?
— Поприказвах с него. Той каза, че цялата градина му идва в повече, но той живее в Розмълиън и съм сигурен, че може да идва два дни седмично да коси тревата и да плеви бурените. Ако го искащ, разбира се.
— Никак не ми се иска градината да се разруши напълно.
— Да. Би било жалко. Но мисля, че скоро ще трябва да намерим някой по-млад и по-постоянен. Може би си струва да се купи къщичка… къща за градинар наблизо, която би могла само да увеличи цената на имота.
Той продължи да говори, като предложи различни други малки подобрения, които биха могли да се направят с течение на времето, а Джудит седеше и слушаше и реши, че е невероятно успокояващо просто да го слуша с равния му глас, излагащ идеи за бъдещето, които точно сега изглеждаха безкрайно далечни, неизпълними и невероятно рисковани. Немците бяха стигнали до белгийския бряг, застрашен беше Английският канал, а също така и британските експедиционни части някъде във Франция. Старци и момчета се записваха доброволци в местната защита и изглеждаше, че нахлуването може да стане още утре. И все пак слънцето струеше надолу, деца скачаха в плувните басейни, а един вестникар продаваше мрежи за скариди и гумени плажни топки. А тя седеше тук, в старомодния адвокатски кабинет, непроменян може би от сто години, с господин Бейнс в традиционния му костюм от туид и обсъждаше безстрастно възможността за допълнителна баня в Дауър Хауз, нови улуци и евентуално обновяване на древните кухни. Чувстваше се като заклещена между два свята — надеждното вчера и потенциално ужасяващото утре, и за момент се оказа объркана, несигурна кой от двата е по-реален.
Тя разбра, че той беше престанал да говори, точно както и че беше спряла да внимава в думите му. За момент между тях се възцари тишина. И тогава той каза:
— …Но всичко това е за бъдеще време.
Джудит въздъхна.
— Изглеждате толкова сигурен, че бъдеще ще има. — Това го накара да се намръщи. — Имам предвид, че всичко сякаш се развива твърде зле за нас. Искам да кажа новините. Да предположим, че не спечелим войната.
— Джудит! — Той прозвуча искрено смаян, дори леко шокиран.
— Добре де, признавам, нищо не изглежда пълно с надежда.
— Да изгубиш битка, не значи да изгубиш войната. Непременно ще има временни неуспехи. Борим се срещу жестоко ефикасна и добре подготвена войска. Но не можем да бъдем победени. В края на краищата ще се преборим. Може да отнеме малко време, но алтернативата е невъзможна. Немислима. Така че никога, нито за миг не мисли за възможен какъвто и да е изход.
— Изглеждате толкова сигурен — каза Джудит замислено.
— Такъв съм.
— Как можете да бъдете толкова уверен?
— Инстинктивно усещане. Като старците, които казват „Усещам го с костите си“. Твърдо, непоклатимо убеждение. Освен това предполагам, че смятам тази война за нещо като кръстоносен поход.
— Имате предвид Доброто срещу Злото?
— Или свети Георги и дракона. Не трябва да си нерешителна. Дори не бива да си изпускаш нервите.
Той нито развяваше знаме, нито размахваше копие. И имаше жена и три малки свои деца. И все пак оставаше толкова явно спокоен и решителен, че Джудит престана да се чувства неуверена и трепереща. Животът трябва да върви напред и бъдеще ще има. Ще мине може би много дълго време, преди то да дойде, и несъмнено ще има свиващи стомаха моменти на страх и ужас, с които да се сблъскваме, но пораженството е безполезно упражнение и ако господин Бейнс с целия си жизнен опит може да остане хладнокръвен и уверен, значи и Джудит ще може също така.
Тя се усмихна.
— Добре, няма. Или поне ще опитам да не го правя. — Тя изведнъж се почувства съвсем друга, освободена от бреме, безразсъдна и почти безгрижна. — Благодаря. Съжалявам. Просто наистина трябваше да поговоря с някого.
— Колко е хубаво, че избра мен.
— Ще се присъедините ли към местните доброволчески защитни отряди?
— Вече го направих. Още не са ми дали пушка и униформа, но вече имам лента за ръкава. Тази вечер отивам в гимнастическия салон, за да науча, както си въобразявам, как да създавам оръжия от дръжки за метла.
Този образ и сухият му глас накараха Джудит да се разсмее, което и беше предназначението им. Доволен, че всичко се върна към нормалното, той стана.