— Накъде, мила?
— Албърт Хол. И ужасно бързаме.
Концертът беше чудесен, надмина очакванията на Джудит. Уолтън беше нов за нея, но Рахманинов — познат и любим, и тя седеше, потънала в музиката, пренесена в някакво безвремие, потвърждение за друг, траен свят, разположен далече от тревога и смърт, от боеве и бомби. Останалите от огромната публика бяха също погълнати и когато изпълнението свърши и замряха последните ноти, изразиха оценката си с аплодисменти за диригента и оркестъра, които траяха най-малко пет минути.
Но накрая всичко свърши и стана време да си тръгват. Джудит се чувстваше сякаш бе плувала два часа без усилия най-високо във въздуха и сега трябваше да слезе отново на земята. Толкова беше погълната от музиката, че настинката беше забравена, но сега, когато бавно вървяха напред през многолюдното, покрито с килими крило към фоайето и главната врата, главоболието и болката в гърлото се върнаха отмъстително и тя разбра, че започва да се чувства определено не добре.
Бяха планирали да отидат пеша до Мюз или да вземат автобус, но когато се появиха в потока на другите в черната, без светлини вечер, откриха, че е започнало да вали — дребна, остра суграшица, а нито една от тях нямаше чадър.
Те стояха, блъскани и притискани, на мокрия тротоар и обсъждаха шансовете си да хванат такси, които бяха близки до нула.
— Не можем да вървим пеша, ще прогизнем. Защо не си взех чадър? — Хедър, винаги толкова ефективна, беше бясна на себе си.
— Аз не можех да взема, защото не ни е разрешено да носим чадър, когато сме в униформа.
И тогава, докато се чудеха как, по дяволите, да се приберат вкъщи, късметът им се усмихна. Една частна кола, която бе поръчана от един командир от Кралските въздушни сили и половинката му, спря. Явно беше предвидлив и си беше осигурил собствен транспорт. Той отвори вратата, жената се пъхна вътре на сухо възможно най-бързо и командирът тъкмо щеше да се качи, когато зърна двете момичета, осветени от слабия лъч светлина, който се процеждаше от вътрешността на колата, застанали безнадеждно и ставащи все по-мокри всеки миг.
— В каква посока искате да отидете?
— Към Слоуън Скуеър — отговори Джудит.
— Ние сме към Клапам. Искате ли да ви закараме?
Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Те приеха с благодарност и Хедър седна на задната седалка, а Джудит до шофьора. Вратите бяха затворени и те тръгнаха по тъмната, мокра улица, с чистачки, които се движеха на пълна мощност, а шофьорът напипваше пътя само с помощта на слабия лъч на затъмнените и полупокрити фарове.
Зад нея Хедър оживено заговори със спасителите им.
— Наистина е много любезно от ваша страна — каза им тя. — Не знам какво щяхме да правим без вас.
— Винаги е адски мъчно да се прибереш вкъщи след театър или концерт. Особено в такава отвратителна вечер.
Джудит престана да слуша. Беше стояла в локва и краката й бяха мокри. Започваше леко да я тресе. Когато се приберат, ще запали газовата печка и ще се стопли, но преди да стане това, възникваше малкият проблем с храната, защото не бе имала време да си купи нищо за ядене.
Те вече караха по „Слоуън Стрийт“. На задната седалка разговорът още вървеше без паузи. Бяха вече обсъдили концерта и преминаха на ужаса от разрушаването от бомбите на Куинс Хол, после на прелестните обедни рецитали, които Майра Хес устройваше в църквата „Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс“.
— Те винаги са претъпкани. Хората просто влизат вътре да послушат малко, когато отиват или се връщат от работа…
Командирът от въздушните сили се наведе напред.
— Къде точно искате да отидете? — обърна се той към Джудит. — Можем да ви оставим пред вратата, ако не е много далече от нашия път.
— Кадоган Мюз. — Тя се обърна към него, за да му отговори. — Но… — Тя се двоумеше. — Лошото е, че трябва да отида до магазина. В къщата няма нищо за ядене. Дойдох от Портсмут тази сутрин и нямах време… Но ако можете да ни оставите пред местната дрогерия…
— Не се безпокойте — каза той и благодарение на добротата му всичко мина гладко.
Тя го насочи към паянтовото ъглово магазинче, което винаги е било най-близкото и най-удобно за Мюз. Там продаваха бакалски стоки, вестници и цигари и докато другите чакаха, тя влезе, въоръжена със своята Спешна карта за снабдяване с най-необходимото, и купи хляб и яйца, по мъничко бекон, захар и маргарин, половин литър мляко и бурканче съмнително изглеждащ малинов конфитюр. Старата жена зад щанда изрови смачкан хартиен плик, в който сложи всичко това, Джудит плати сметката и се върна при другите.