— Много ви благодаря. Отлично стана. Поне имаме какво да хапнем с чая.
— Не можехме да ви оставим да гладувате. Сега накъде?
Те бяха оставени стилно точно пред вратата. В Мюз, в приглушената светлина на забулените фарове, камъните на настилката блестяха и мокра котка пресече улицата в търсене на подслон. Джудит и Хедър излязоха от колата с фонтан от прочувствени благодарности, дори предложиха да си платят част от бензина, но бяха отпратени с думите, че това е най-малкото, което всеки би направил, и да влизат бързо вътре, иначе ще се измокрят още повече.
Звучеше като заповед и те така и направиха. Когато затвориха вратата след себе си, колата вече завиваше по своя път. Те стояха много близо една до друга в мастилената тъмнина на мъничкия коридор.
— Не пали светлините — каза Джудит на Хедър, — докато не спусна затъмнителните завеси. Стой където си или ще паднеш от стълбите.
Тя пипнешком отиде в кухнята и спусна завесите, остави плика с храната на масата. После, все още на тъмно, се появи отново, внимателно се изкачи по стълбите и се зае с черните и обикновени дебели завеси на всекидневната. Чак тогава вече можеше спокойно да натисне копчето на осветлението.
— Можеш вече да дойдеш — каза тя на Хедър и двете обиколиха всички помещения, дори тези, които Джудит нямаше намерение да използва, така че от никъде да не се процежда и най-малкият светъл лъч. Като свършиха това, Хедър започна да придобива домашен вид, като свали мокрото палто и ботуши, запали газовата печка и щракна ключовете на две-три лампи. Почти веднага всичко стана съвсем друго, подредено и уютно.
— Умирам за чаша чай — каза Хедър.
— Аз също, но първо трябва да взема един аспирин.
— Зле ли ти е?
— Да, доста.
— Горката. Наистина изглеждаш недобре. Мислиш ли, че си пипнала грип?
— Дори не споменавай тази дума.
— Добре, върви се лекувай, а аз ще направя чай. — Тя вече слизаше по стълбите. — Не се безпокой, ще намеря всичко.
— Има малко хляб. Можем да си препечем филийки на печката.
— Чудесно.
Джудит съблече шинела си и го простря на леглото, после свали обувките и влажните си чорапи и обу чифт рунтави чехли. Свали и куртката си и вместо нея навлече шотландски пуловер, който си носеше от Портсмут. После взе още аспирин и пак си направи гаргара. Отражението й в огледалото не направи и опит да я развесели. Лицето й изглеждаше с изострени черти и измъчено, с тъмни кръгове като натъртвания под очите. Ако Биди беше тук, щеше да й предпише горещ пунш, но тъй като Джудит нямаше нито уиски, нито мед и лимон, от това знание нямаше особена полза.
Докато тя се върна във всекидневната, Хедър беше направила чая и носеше подноса нагоре по стълбите. Те седнаха до газовата печка, направиха си препечени филийки на една дълга вилица и после оскъдно ги намазаха с маргарин и малинов конфитюр.
— Вкус на пикник — каза Хедър доволно. Тя облиза лепкавите си пръсти. — Мама винаги слагаше малинов конфитюр в кремовете. — Тя се огледа наоколо. — Харесва ми тази къща. Харесва ми всичко в нея. Светлите пердета и всичко. Често ли идваш тук?
— Винаги, когато идвам в Лондон.
— По-добра е от хотел на ЖКМС, във всеки случай.
— Щеше ми се да можеше да останеш.
— Не мога.
— Няма ли как да се обадиш на някого и да му кажеш, че внезапно си получила главоболие?
— Няма как. Утре съм дежурна.
— Кога е влакът ти?
— В седем и половина.
— От коя гара тръгваш?
— От Юстън.
— Как ще стигнеш дотам?
— С метрото от Слоуън Скуеър.
— Искаш ли да дойда с теб? Да те изпратя?
— Не — каза рязко Хедър. И добави: — Не и при тази простуда. Днес не трябва да излизаш повече. Трябва да лежиш.
Но Джудит имаше чувството, че дори да беше в най-прекрасно здраве, Хедър пак не би искала тя да отиде до Юстън, защото не искаше Джудит да види дори в какво направление пътува. Всичко беше толкова секретно, че чак тревожно. Джудит просто се надяваше, че приятелката й не се обучава за шпионка, защото не понасяше мисълта, че могат в тъмното да я хвърлят от някой аероплан на опасна вражеска територия.
Имаше още маса неща, за които не бяха говорили, но много скоро стана време Хедър да тръгва.
— Толкова рано?
— Не мога да рискувам да изпусна този влак, защото само за него ще има кола, която да ме вземе.
Джудит си представи някаква далечна селска гара, официалната кола, която чака търпеливо, последвалото шофиране мили и мили по криволичещи пътища. И после пристигането. Заключени и електрически управлявани врати, високи огради с бодлива тел, дебнещи кучета-пазачи. Зад оградата дълги улици, водещи към издигащата се маса на огромна провинциални къща или викториански замък. Почти чуваше бухането на бухали.