— Къде беше концертът?
— В Албърт Хол. Уилям Уолтън и Рахманинов. Билетите ги бяха дали на Хедър. Но разкажи ми за себе си, моля те. Какво става?
— Обикновени неща.
— Дали са ти отпуска?
— Не, всъщност не. Трябваше да дойда в Лондон да видя Негова светлост в адмиралтейството. Получих повишение. Командир на флотските хирурзи.
— О, Джеръми! — Тя беше очарована и впечатлена. — Браво! Ставаш висш офицер.
— Още не е официално, така че не звъни на хората и не го разгласявай.
— Но нали си казал на майка си?
— Да, разбира се.
— Какво друго?
— Местя се на друг кораб. Кръстосван от флотата на Нейно Величество, „Съдърланд“.
— Още в Атлантическия ли?
Той сви рамене. Стана предпазлив.
— Може би ще те изпратят в Средиземно море? Време е да се попечеш малко на слънце.
— Имаш ли новини от семейството си? — попита той.
— Не след началото на този месец. Не знам защо. А общите новини са толкова кошмарни.
— Още ли са в Сингапур?
— Предполагам.
— Много жени и деца вече заминаха.
— Не съм чула.
Той погледна часовника си.
— Осем и петнадесет е. Ще чуем новините в девет.
— Не знам дали искам.
— По-добре е да знаеш истината, отколкото да си въобразяваш най-лошото.
— В момента и едното, и другото изглеждат еднакво лоши. И всичко става толкова бързо. По-рано, когато наистина бяха зле, като по времето на Дюнкерк например, или в Портсмут по време на бомбардировките, се успокоявах, че поне те са в безопасност. Мама, татко и Джес имам предвид. И че когато всички стоим на опашки за дажбите си по купон и ядем ужасни изрезки от месо, те всички са добре, с хубава храна, обслужвани от маса прислужници, и се виждат с приятели в клуба. А когато японците бомбардираха Пърл Харбър и изведнъж нищо от това вече не е вярно, те са в по-голяма опасност, отколкото аз някога съм била. Вече ми се иска да бях заминала за Сингапур, когато се очакваше да го направя. Тогава поне щяхме всички да бъдем заедно. Не да съм толкова далече и нищо да не знам…
За неин ужас гласът й затрепери. Не можеше и дума да става да продължи да говори, щеше да избухне в безполезен плач. Тя отпи още глътка уиски и се вторачи в синкавите пламъчета на газовата печка.
— Струва ми се, че да не знаеш, е най-ужасното от всички мъчения — каза той меко.
— Няма нищо. Добре съм. Обикновено съм добре. Само тази вечер всъщност не се чувствам много добре.
— Върви да си легнеш.
— Наистина съжалявам.
— За какво да съжаляваш?
— Толкова време не сме се виждали, а когато се срещнахме, ме хвана тая проклета простуда. И съм прекалено изплашена, за да слушам новините, и не съм много добра компания.
— Харесвам те точно в такова състояние. Такава, каквато си. Единственото ми съжаление е, че трябва да те оставя толкова рано сутринта. Заедно сме, за да бъдем почти моментално разделени отново. Но всичко това е заради проклетата война.
— Няма значение. Заедно сме. Толкова се зарадвах, че си ти, а не някой мъж, когото не познавам. Някой от любимците на Даяна.
— И аз се радвам, че бях аз. А сега… — Той стана. — Ти си в лошо настроение, а аз умирам от глад. И на двамата ни трябва хубаво топло ядене и може би малко случайна музика. Ти си върви в леглото, а аз ще се погрижа за черната работа.
Той отиде до радиото и го включи. Танцова музика. Характерните напеви на Каръл Гибънс напомняха живота от хотел „Савоя“. „Да започнем танца“. Тя си представи вечерящите, които масово стават от масите и отиват на дансинга.
— Какво има в менюто? Пържоли?
— А какво друго? Готвени с масло. Съжалявам само, че няма шампанско. Искаш ли още питие?
— Още не съм свършила това.
Той й подаде ръка, тя я хвана и бе издърпана на крака.
— В леглото — каза той, обърна я и я побутна лекичко към спалнята.
Тя влезе вътре и го чу да слиза по стълбите, като тичаше опитно, сякаш слизаше по корабна стълба. Но не си легна веднага. Седна пред тоалетната масичка, погледна бледото си отражение в огледалото и се чудеше защо той не беше казал нищо за служебната й подстрижка, къса и накъдрена, толкова различна от дългите къдрици с цвят на пресен мед от юношеството й. Може би дори не беше я забелязал. Някои мъже не забелязват такива неща. Чувстваше се малко замаяна. Вероятно и уискито се прибави към много горещата вана и аспирина. Усещането не беше неприятно. Тя среса косата си, сложи си малко червило, малко парфюм и й се искаше да има хубава сутрешна дреха с волани за обличане върху нощницата, каквито имаха и винаги носеха Атина и Даяна — отрупани с дантели, които те правят да изглеждаш уязвима, крехка и женствена. Старият вълнен пуловер едва ли беше романтичен. Но това беше Джеръми, така че искаше ли тя да изглежда романтична? Въпросът я свари неподготвена и явно нямаше разумен отговор, затова тя стана от тоалетката, намести възглавниците и се пъхна отново в леглото. Седна, отпиваше уиски и се наслаждаваше на чудесната миризма на пържоли с масло, която вече започна да се носи от кухнята.