И въпреки това беше доста зловещо, почти толкова лошо, колкото се беше бояла, че ще е. В Далечния изток японците се концентрираха по шосето за Джохор. Град Сингапур беше подложен на бомбардировки втори ден… копаят се окопи и укрепления… жестоки боеве на река Муар… Британски самолети продължават да бомбардират и обстрелват с картечници нахлулите японски баржи… Нападната е австралийска територия… пет хиляди японски части на островите на Нова Британия и Нова Ирландия… малък защитен гарнизон, принуден да отстъпи…
В Северна Африка Първа бронирана дивизия отстъпва пред натиска на генерал Ромел… Разклонено нападение над Адждабия… Цяла индийска дивизия застрашена от обкръжаване…
Джеръми стана и каза:
— Стига — и мина през всекидневната и изключи радиото. Култивираният, безстрастен глас на говорителя замлъкна. Той се върна. — Не звучи много добре, нали?
— Мислиш ли, че Сингапур ще падне?
— Ако падне, това ще е катастрофа. Ако падне той, цялата холандска Източна Индия ще го последва.
— Но със сигурност, щом островът е толкова важен и винаги е бил много важен, трябва и да е защитим.
— Всички големи оръдия са насочени на юг, отвъд морето. Предполагам, че никой никога не е очаквал нападение от север.
— Гас Калъндър е там. В щаба на Гордън.
— Знам.
— Горката Лъвдей. Горкият Гас.
— Горката ти.
Той се наведе и я целуна по бузата, после сложи ръка на челото й.
— Как се чувстваш?
Тя поклати глава.
— Не знам как се чувствам.
Той се усмихна.
— Ще отнеса подноса и ще разчистя кухнята. После ще ти донеса хапчето. На сутринта ще бъдеш добре.
Той излезе и Джудит остана сама, отпусната в топлото, меко легло, заобиколена от грижливо подбирания лукс на Даяна Кеъри-Луис: полупрозрачни драперии, кретон на рози, мека светлина на лампи. Беше странно тихо. Единствени звуци — дъждът, който валеше зад спуснатите пердета, и потракването на стъкло на прозорец при първия порив на надигащия се вятър. Представяше си вятъра като нещо цяло, което духаше от запад, покриваше квадратни мили от пуста площ, преди да направи небето тъмно. И тя лежеше неподвижно, вторачена в тавана, мислеше за Лондон и за това, че е в центъра му в този момент, тази нощ, единствено човешко същество в столица с хиляди и хиляди. Бомбардиран, изгорен, разрушен и все пак пулсиращ от жизненост, която извираше от хората, обитаващи неговите улици и сгради. Ийст Енд и доковете бяха почти разрушени от немските бомбардировачи, но тя знаеше, че там все още имаше малки тераси с къщи и в тях се събираха семейства в уютните предни стаи, за да пият чай, да четат вестници, да говорят, да се смеят и да слушат радио. Също както други се събираха всяка вечер на пероните в метрото, за да спят там, докато влаковете гърмяха в двете посоки, защото това беше все пак някакво общуване, нещо като парти, и категорично по-приятно, отколкото да си сам.
А имаше и хора навън в тази мразовита януарска нощ. Артилеристите от противовъздушната отбрана, наблюдателите за пожари от покривите на къщите, дежурните от противовъздушната отбрана, които седяха до телефоните в малки временни постройки, пушеха и четяха „Картинна поща“, за да съкратят безкрайните часове на дежурене. Имаше военни в отпуска, които крачеха по тъмните тротоари по двама и по трима, като търсеха развлечения и накрая се гмурваха през завесите в някоя обещаваща кръчма. Мислеше си за проститутките от Сохо, които стояха пред вратите навън на дъжда и осветяваха с фенерчета надолу обутите си с мрежести чорапи и обувки на токове крака. А от другия край на скалата млади офицери, дошли в града от отдалечени летища и военни бази, които канят на обяд приятелките си в „Савоя“ и отиват да танцуват през нощта в „Мирабела“, “Багател“ или “Кокънът Гроув“.
И тогава, съвсем внезапно, неволно, без да го е искала, започна да мисли за майка си. Не как ли е сега. Не в този момент, на другия край на света, заплашена всеки момент от смъртна опасност, паника, вероятно ужасена и със сигурност объркана. А каквато беше. Както Джудит я помнеше от последните дни в Ривървю.
Шест години. Но толкова неща бяха се променили оттогава. Толкова неща бяха станали. Постъпването й в помощ срещу войната се беше състояло, и Дауър Хауз, и преди това мрачната зима, която Джудит беше прекарала с Биди в Апър Бикли. Войната беше избухнала, златните години в Нанчероу, за които винаги беше си въобразявала, че ще продължават вечно.