Ривървю. Част и владение на детството, неотделима част от края му, и затова дълбоко носталгично. Ривървю. Временно, може би. Под наем, и никога тяхно собствено, но през онези четири години то беше техен дом. Спомни си дремещата градина в летните вечери, когато сините води на високия прилив нахлуваха от откритото море, за да наводнят тинестото пространство на устието. И как малкият влак през целия ден трополеше по брега, като сновеше за и от Порткерис. Спомни си как слизаше от този влак след училище, изкачваше стръмната, засенчена от дърветата алея към вкъщи, нахлуваше вътре през предната врата с вик: „Мамче!“. И майка й винаги беше там. В своята всекидневна, с готов чай на масата, заобиколена с хубави дреболии и предмети, и винаги миришеше на ароматен грах. И видя майка си, седнала зад писмената маса или като се преобличаше за вечеря, решейки си косата си или слагайки си ухаеща пудра върху незначителния нос. И чуваше гласа й, когато четеше приказка на Джес преди лягане.
Безметежни дни, в които почти не се е мяркал мъж вкъщи. Само понякога чичо Боб, който идваше с Биди, и понякога Нед, за да прекарат няколко дни през лятото. Гостуването на семейство Съмървил беше голямо събитие в спокойния им живот наред с коледните пантомими, изпълнявани от Клуба за изкуства на Порткерис, и пикниците до Веглос Хил по Великден през сезона на цъфналата дива иглика. Иначе дните преминаваха един в друг, сезон след сезон, без да се е случило нищо забележително през цялото време. Но и никога нищо лошо не беше ставало.
Но имаше, разбира се, и обратна страна на медала. Друга истина. Моли Дънбар, добра и отстъпчива, беше една безрезултатна, слаба майка. Нервна, когато трябваше да шофира. Нежелаеща да седи на влажен плаж на студения северен вятър, сдържана при сприятеляване с нови хора, неспособна да вземе каквото и да било решение. Перспективата за промяна винаги я хвърляше в тревога. (Джудит си спомни истеричното й поведение, когато разбра, че се връща не в Коломбо, с което беше свикнала, а в Сингапур, който й беше непознат.) При това не беше издръжлива, лесно се уморяваше и бързаше да си легне и при най-малка причина.
Тя винаги бе имала нужда от насочване и подкрепа. Вместо съпруг, който да й казва какво да прави и как да го направи, тя се беше обръщала към жени, по-силни от нея. Леля Луиза, Биди Съмървил и Филис. В Ривъвю Филис беше тази, която въртеше къщата, организираше всичко, разправяше се с търговците, отнасяше Джес далече от ушите, когато детето изпадаше в поредния си пристъп на разглезен плач.
Нейната слабост и мек характер не бяха нейна вина, просто си беше родена с тях. Но това знание сега не подобряваше нещата. Всъщност ги влошаваше. Война, катастрофи, глад, лишения изваждаха на бял свят най-доброто у редица жени — непоколебим кураж, предприемчивост, ясна решимост да оцелеят. Но Моли Дънбар беше лишена от тези качества. Тя ще бъде победена. Ще пропадне. Ще бъде смазана.
— Не — чу се да казва на глас Джудит, в мъчително отхвърляне на собствените си страхове. Сякаш беше възможно да прогони образите на отчаяние, тя се обърна и зарови лице във възглавницата, тялото и се сви в ембрионалната поза на неродено дете, все още в безопасност в майчината утроба. В този момент чу, че Джеръми се връща от кухнята, качва се по стълбите и прекоси пода на всекидневната.
— Извика ли ме? — чу гласа му. Все още заровена във възглавницата, тя завъртя глава.
— Донесох ти вълшебното хапче. И чаша вода, за да го преглътнеш.
Тя не помръдна.
— Джудит! — той седна на ръба на леглото до нея и тежестта му стегна одеялата на раменете й.
— Джудит!
Ядосана от плача си, тя се обърна по гръб и го погледна с потънали в сълзи очи.
— Не искам лекарства — каза тя. — Нищо не искам. Искам само да бъда при майка ми.
— О, миличката.
— А ти си само един доктор. Ти си просто ужасно професионален.
— Не съм искал да бъда.
— Мразя се задето не съм при нея.
— Не трябва да правиш това. Прекалено много хора те обичат. Ще се съсипеш.
Той остана невъзмутим от поведението й и толкова делови, че внезапният й изблик на гняв заглъхна и тя се изпълни с разкаяние.
— Извинявай.
— Наистина ли се чувстваш скапана?
— Не знам как се чувствам.
Той не каза нищо на това. Само посегна към хапчето, което наистина приличаше на мъничка бомба, и към чашата с вода.
— Глътни това и после ще поговорим.
Тя го погледна със съмнение.
— Сигурен ли си, че няма да ме тръшне?
— Напълно. Само ще се почувстваш много по-добре и най-после ще заспиш. Не изглежда много апетитно, но ако го глътнеш направо с една огромна глътка вода, няма да те задави. Нужно е малко време, за да подейства, затова го глътни веднага.