— Добре — въздъхна тя.
— Браво.
Джудит с известно усилие се повдигна на лакът, пъхна таблетката в устата си и я пробута с малка глътка, миришеща на тенекия лондонска чешмяна вода. Джеръми се усмихна одобрително.
— Чудесно. Дори не се задави. — Той взе чашата от нея и тя благодарно се отпусна на възглавниците. — Искаше ли да опиташ да заспиш?
— Не.
— Искаш ли да говориш?
— Толкова е глупаво да не можеш да престанеш да мислиш. Бих искала да получа хапче, което ще анестезира мозъка ми.
— Съжалявам. — И в тона му наистина имаше съжаление. — Нямам такова.
— Толкова е глупаво. Аз съм на двадесет години и искам майка си. Искам да я прегърна, да я докосна и да знам, че е в безопасност.
Сълзите, които цялата вечер нито за момент не бяха много далече, сега отново напълниха очите й и тя се почувства прекалено слаба, прекалено лишена от всякаква гордост, за да се опитва да ги спре.
— Мислех си за Ривървю и живота ми там с нея и Джес… И как никога нищо не се случваше, но всичко беше толкова тихо и спокойно… и бяхме щастливи, струва ми се. Невзискателни. Нищо не ни караше да се чувстваме разкъсани на части… Непрекъснато бяхме заедно. А станаха вече шест години… Голям отрязък от живота ни…. И сега… Не знам…
Беше й невъзможно да продължи. Джеръми каза скръбно:
— Знам. Шест години са прекалено много. Съжалявам.
— Не знам… Нищо не знам. Искам само едно писмо. Нещо. От което да разбера, че още ги има…
— Разбирам.
— …Толкова е глупаво…
— Не. Не е глупаво. Но не трябва да губиш надежда. Понякога липсата на новини е добра новина. Кой знае, те вече може би са далече от Сингапур… Може би на път към Индия или друго безопасно място. Комуникациите в такова време винаги се нарушават. Опитай да не бъдеш толкова обезверена.
— Ти само се опитваш да ме успокоиш…
— Не е време за утешаване, нито за развеселяване. Просто опитай да бъдеш разумна. Запази чувството си за пропорция…
— Представи си, че това бяха твоите майка и баща…
— Щях да съм разстроен. Крайно объркан. Но мисля, че бих направил всичко, за да не губя надежда.
Джудит помисли малко над това. После каза:
— Твоята майка не е като моята.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че е различна.
— Откъде знаеш?
— Защото се запознахме на погребението на леля Лавиния. Поговорихме малко по време на чая след това. Тя е силна и разумна, практична. Просто я виждам как успокоява пощурели пациенти по телефона и никога не обърква важните съобщения.
— Много си проницателна.
— Моята майка не е такава. Ти си я виждал само веднъж, във влака, и тогава дори не се познавахме. Тя не е силна. Не е уверена, никога не е била сигурна в себе си. Винаги я безпокои какво мислят другите и е безполезна, когато трябва да се погрижи за себе си. Леля Луиза винаги й казваше, че е глупава, и тя никога не се защити, нито направи нещо, за да покаже, че не е.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Че ме е страх за нея.
— Тя не е сама. При нея е баща ти. При нея е Джес.
— Джес е само малко момиче. Тя не може да взема решения вместо майка ми.
— Джес е на десет години. Вече не е бебе. Някои малки момичета на десет години могат да имат съвсем страхотни характери. Пълни с идеи, заинатено решени да осъществят каквото са намислили. Каквото и да стане, както и да свърши това, сигурен съм, че Джес ще й бъде източник на неизменна подкрепа.
— Как можем да знаем…
Сълзите рукнаха отново, потекоха по бузите й, и тя опита пипнешком да намери края на чаршафа и да ги избърше с него. Направи това толкова покъртително непохватно, че Джеръми не издържа. Стана и отиде в банята, намокри и изстиска една кърпа за лице със студена вода, намери друга и се върна при нея.
— Ето така.
Той сложи ръка под брадичката й и повдигна лицето й, леко го избърса и после й подаде сухата кърпа, в която тя бързо си издуха носа.
— Обикновено не плача така — каза му тя. — За последен път плаках, когато Едуард беше убит, но онова беше друго. То беше краят на нещо. Категоричен и жестоко окончателен. Този път ми се струва, че всичко това е едва начало на нещо безкрайно по-лошо. — Пое дълбоко дъх, прекъсван от хлипания. — Тогава не бях изплашена.
И тя звучеше толкова отчаяно, че Джеръми направи това, което беше копнял да направи цялата вечер. Легна до нея, взе я в ръцете си, привлече я до себе си, като я обви в комфорт и близост. Тя лежеше пасивна, признателна, но с една ръка докосна вълната на пуловера му и я стисна здраво, и това му напомни бебе, вчепкало се в шала на майка си.