— Няма значение.
— Как така няма значение?
— Казвам, че ако искаш да правиш любов с мен, бих искала да го направиш.
— Знаеш ли какво говориш?
— Мисля, че много ще ми хареса. — Внезапно тя се усмихна. Цялата вечер той едва ли бе видял усмивка на лицето й и почувства как сърцето му отново се преобърна и в същото време здравият му разум изтече като вода от отпушена вана. — Всичко е наред, Джеръми. Няма да ми е за пръв път.
— Едуард — каза той.
— Разбира се, че Едуард.
— Ако се любим с теб, ще мислиш за Едуард.
— Няма. — Тонът й беше много твърд. — Не. Няма да мисля за Едуард. Ще мисля за теб. Тук. В Лондон. Тук, когато истински имах нужда от теб. И още имам нужда. Не искам да ме оставяш. Искам да ме прегърнеш и да се чувствам в безопасност.
— Не мога да правя любов с теб с всичките тези дрехи на мен.
— Тогава върви и ги съблечи.
— Не мога. Ти не пускаш пуловера ми.
Тя отново се усмихна. Пръстите й се отпуснаха, но той все още не помръдваше.
— Изпитвам ужас да те оставя от страх да не изчезнеш.
— Не изпитвай ужас.
— Ще дойда след две минути.
— Опитай да е една.
— Джудит!
Глас от много далече, от тъмното.
— Джудит!
Тя се размърда. Протегна ръка да го докосне, но леглото беше празно. С усилие отвори очи. Нищо не се промени. Лампата до леглото светеше, пердетата дръпнати, точно както когато беше заспала. Джеръми седеше до нея, на ръба на леглото. Беше облечен в униформата си, избръснат. Усети чистия мирис на сапун.
— Донесох ти чаша чай.
Чаша чай.
— Колко е часът?
— Шест сутринта. Тъкмо тръгвам.
Шест часа. Тя се протегна и се прозина, надигна се и седна, и той й протегна димящата чашка, все още прекалено гореща, за да се пие. Тя замига да прогони съня от очите си, все още почти заспала.
— Кога си станал?
— В пет и половина.
— Не съм те чула.
— Знам.
— Закуси ли?
— Да. Едно яйце и едно резенче бекон.
— Трябва да вземеш всичките си продукти със себе си. Да не си и помислял да ги оставиш.
— Не се тревожи. Опаковал съм си багажа. Само исках да се сбогуваме. И да ти благодаря.
— О, Джеръми, аз съм тази, която трябва да благодари.
— Беше прекрасно. Съвършено. Паметно.
Джудит кой знае защо малко се притесни. Наведе очи, отпи от врелия чай.
— Как се чувстваш тази сутрин? — попита той.
— Добре. Малко унесена.
— Гърлото?
— Минало ми е.
— Ще се пазиш, нали?
— Разбира се.
— Кога трябва да се върнеш в Портсмут?
— Тази вечер.
— Може да намериш писмо от семейството ти, което те чака.
— Да. — Тя помисли за тази възможност и изведнъж се оказа изпълнена с надежда. — Да. Може би.
— Опитай да не се тревожиш много. И се грижи за себе си. Толкова ми се иска да остана. Снощи поговорихме, но има хиляди неща, за които не успяхме нищо да си кажем. А вече няма време.
— Не трябва да изпускаш влака си…
— Ще ти пиша. Веднага щом намеря капчица време за себе си. Ще ти пиша и ще се опитам да ти кажа всичко, което исках да ти кажа снощи. На хартия може би ще се справя по-добре.
— Справи се не много лошо. Но един ден бих се радвала да получа писмо.
— Трябва да тръгвам. Довиждане, скъпа Джудит.
— Ако вземеш този чай от мен, ще мога да се сбогувам с теб както трябва.
Той се засмя и я освободи от чашата и чинийката и те се прегърнаха, силно притиснаха и се целунаха като приятели, каквито винаги са били, но сега и като любовници.
— Не се взривявай вече, Джеръми.
— Ще направя всичко възможно да не се случи.
— И пиши. Както обеща.
— Ще пиша. Рано или късно.
— Преди да си тръгнеш, ще направиш ли нещо за мен?
— Какво?
— Дръпни всички пердета, за да мога да гледам разсъмването.
— Няма да съмне още часове.
— Ще чакам.
Той се откъсна от нея и се изправи. Наведе се да загаси лампата и отиде до прозорец. Тя чу как дръпна копринените пердета и после и черното затъмнително. Зад стъклото на перваза на прозореца зимното утро беше безпросветно, но дъждът беше спрял, а вятърът намалял.
— Така е много добре.
— Трябва да тръгвам.
— Довиждане, Джеръми.
— Довиждане.
Беше прекалено тъмно, за да го види, но тя чу как се придвижи, отвори вратата и внимателно я затвори. Отиде си. Тя остана да лежи на възглавниците и заспа почти веднага.
Събуди се чак в десет часа, така че, в края на краищата, не видя как зората просветли небето. Вместо това денят я връхлетя облачен, но с парцали бледосиньо небе. Представи си Джеръми в някакъв влак, който гърми на север, към Ливърпул, или Инвергордън. Мислеше за последната нощ и се усмихваше на себе си, като си спомняше неговото любене, което беше едновременно и безкрайно нежно, и в същото време страстно, така че нейното удоволствие съответстваше на неговата пламенност, и двамата достигнаха до върха на физическата страст. Епизод на вълшебна неочакваност и дори радост.