Джеръми Уелс. Сега всичко се беше променило. Преди никога не бяха си писали. Но беше обещал, че рано или късно ще й пише. Което означаваше, че има нещо специално, което да очаква.
Междувременно отново беше сама. Останала в леглото, като се замисли за състоянието си, констатира, че е оздравяла. Простуда, грип, инфекция — каквото и да беше, вече го нямаше и беше отнесло със себе си всички симптоми като главоболие, отпадналост и потиснатост. Макар че колко от това се дължеше на Джеръми Уелс, професионалното му лечение или пълноценния нощен сън, беше трудно да се каже. Каквото и да беше, нямаше значение. Тя беше отново себе си, изпълнена с обичайната си енергия.
Но как да я изразходва? Не беше длъжна да се яви в щаба преди вечерта, но перспективата на празен, самотен ден в Лондон пред една военна неделя без нито църковни камбани, нито компания да оживи свободното й време, не беше особено примамлива. Освен това в дъното на съзнанието й се мяркаше възможността да е дошло писмо от Сингапур. Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурна ставаше, че то ще е там, в Контролния офис, в пощенската кутия, надписана с буквата Д. Тя мислено го видя да я очаква и изведнъж стана страшно важно да се върне в Портсмут без никакво отлагане. Тя отметна завивките и скочи от леглото, после в банята, за да пусне ваната да се пълни, и си направи още една гореща вана.
Изкъпана, облечена, събрала багажа си, тя свърши малко бърза домашна работа. Събра чаршафите от леглото, сгъна ги, слезе долу, изпразни хладилника и го изключи. Джеръми като всеки моряк беше оставил кухнята излъскана и в отлично състояние. Джудит надраска бележка за госпожа Хиксън, притисна я с две монети от половин крона, взе чантата си и излезе, като хлопна вратата след себе си. Взе метрото до „Ватерло“, хвана първия влак за Портсмут и после нае такси покрай развалините на Гилдхол. В два часа беше вече в седалището на ЖКМС. Плати за таксито и влезе през главната врата, после в Контролния офис, където главният дежурен офицер, момиче с кисело лице и ужасен тен, седеше зад бюрото и си гризеше ноктите от скука.
— Малко си подранила, а? — каза й тя.
— Да, знам.
— Мислих, че имаш отпуска за уикенда.
— Така е.
— Добре, не ти знам работите. — Главният офицер й отправи подозрителен поглед, сякаш Джудит се беше появила не за добро. — Лесно им е на някои — каза тя.
Това не предполагаше отговор и Джудит замълча. Само се записа и после отиде при дървената решетка с пощенските кутии. На „Д“ имаше тъничка купчинка писма. Тя ги прегледа внимателно. Рен Дърбридж, старшина Джоан Дейли. Тогава, на дъното, синия тънък плик за въздушна поща, надписан с почерка на майка й. Пликът беше с подгънати и оръфани краища и изпоцапан, сякаш беше претърпял какви ли не превратности и беше обиколил земята поне два пъти. Джудит върна другите писма в кутията и го загледа. Инстинктът й беше веднага да го отвори и да го прочете набързо, но недружелюбното око на дежурната все още я гледаше, а тя не искаше никой да я наблюдава, затова взе чантата си и се качи по циментовото стълбище до най-горния апартамент и влезе в мъничката мразовита кабинка, която делеше със Сю. Понеже беше неделя, наоколо нямаше никого. Сю вероятно беше караул. Тя свали шапката си и седна на долната койка, все още навлечена в шинела си, разряза плика и извади листовете хартия за въздушна поща, сгънати на снопче и изписани с почерка на майка й. Тя ги разгъна и започна да чете.
Орчард Роуд
Сингапур
16 януари
Мила, скъпа Джудит, нямам много време, затова ще бъда кратка. Утре ние с Джес ще отплаваме на кораба „Раджата на Саравак" за Австралия. Куала Лумпур падна под японско владичество преди четири дни и те напредват като прилив към остров Сингапур. Не така отдавна, на Нова година, тръгна слух, че губернаторът е препоръчал евакуирането на всички безполезни гърла. Това означава жени и деца, и предполагам на френски не звучи така обидно като „безполезна уста". Но след Куала Лумпур баща ти заедно с почти всички други прекарваше повечето си време в корабните офиси в опити да намери превоз за Джес и мен. Освен това всички бежанци се изсипват тук и всичко е невъобразима бъркотия. Обаче в този момент (11 часа преди обяд) той се появи да ни каже, че е намерил две легла за нас (с подкуп?) и утре сутринта отплаваме. Позволяват ни само по малко куфарче на човек, тъй като корабът е страшно претъпкан. Няма място за багаж. Баща ти трябва да остане тук. Не може да тръгне с нас, защото отговаря за офиса на компанията и за персонала. Много ме е страх за безопасността му и изпитвам ужас от раздялата. Ако не беше Джес, щях да остана и да опитам късмета си, но както винаги, предаността ми е разкъсана на две. Да изоставя прислугата, къщата и градината е почти толкова лошо, колкото да те изскубнат с корените. Какво мога да направя?