Джес е много обезпокоена от напускането на Орчард Роуд, А Лин, Ама и градинаря. Всичките са и приятели. Но й казах, че ще пътуваме с параход, и че това ще бъде приключение, и те с Ама сега стягат куфара й. Изпълнена съм с тревога, но непрекъснато си повтаряй, че имаме късмет, като заминаваме. Когато стигнем в Австралия, ще ти пратя телеграма, за да разбереш, че вече сме пристигнали и къде сме, за да можеш да ни пишеш. Моля те, кажи на Биди, защото нямам време да й пиша.“
Писмото беше започнато с нормалния, ученически почерк на Моли Дънбар. Но с напредването на страниците почеркът се разваляше и вече беше станал една разхвърляна, изпъстрена с мастилени петна драсканица.
Много е странно, но през целия си живот съм задавала въпроси, които нямат отговор. Коя съм? И какво правя тук? И къде отивам? И сега всичко сякаш става ужасно вярно и прилича на преследване на мечта, което съм преживявала много пъти по-рано. Искам да ти кажа „довиждане" както трябва, но точно сега писмото изглежда единственият начин. Ако нещо стане с баща ти и мен, ще се грижиш за Джес, Обичам те толкова много. Непрекъснато мисля за теб. Ще ти пиша от Австралия. Милата ми Джудит!
Мама
Това беше последното писмо от майка й. След две седмици, в неделя на 15 февруари, Сингапур беше завзет от японците.
И след това нищо.
Кораб на Нейно Величество
Съдърленд
Чрез Централна поща
Лондон
21 февруари 1942 г.
Скъпа ми Джудит,
Казах ти, че ще ти пиша рано или късно, и явно стана късно, защото мина около месец, след като се сбогувах с теб. Можех да ти надраскам бърза бележка, но тя нямаше да е особено задоволителна, а и знаех, че ако закъснявам, ще разбереш.
Адресът ми е нарочно измамен. Корабът ми не е сврян в някой гълъбарник на Централната поща, а е на ремонт в та корабостроителница (мечтата на всеки британски моряк). За Кралската флота Ню Йорк е винаги отворен… Никога не съм срещал такова гостоприемство и партитата пристигат в мига, в който се доберем безопасно до някой сух док, и работата започва. Старши лейтенантът (Джон Къртин, австралиец) и мен веднага ни закарват на коктейлно парти в шикозен апартамент на Ийст Сайд в Сентръл Парк и се отнасят с нас като с герои, каквито не сме, и ни ценят много високо. Точно на това събитие (а е имало прекалено много като него за това, което може да понесе черният дроб на отделен човек) се запознах с прелестната двойка Илайза и Дейв Барман, които моментално ни поканиха на уикенд в малката им къща на Лонг Айлънд. Те съответно ни взеха с кадилака си от сухия док и ни закараха по експресното шосе на Лонг Айлънд до малката си „къща“ за почивка. Тя се оказа просторна дървена сграда в село Лийспорт на южния бряг на Лонг Айлънд. Стигнахме за два часа, не беше хубаво шофиране, всички билбордове, крайпътни ресторанти и гаражи с коли втора ръка са изчезнали, но селото е настрана от разнебитения път и много нароено. Зелена трева, огради от колове, широки улици, дрогерия и дървена църква с камбанария. Точно както винаги съм си представял Америка като от старите филми, които често гледахме, когато момичето носи памучна рокля на карета и накрая се омъжва за съседското момче.
Къщата е на ръба на водата, със зелени поляни, които слизат до брега. Това не е океанът, защото Големият южен залив е нещо като лагуна, заобиколена с дюните на Огнения остров. Зад далечния край на Огнения остров е Атлантическият океан. Тук има малка морска част, със звезди и ивици, които се развяват от вятъра, и множество съблазнителни яхти и лодки с платна и котви. Така, описах ти сцената. Навън е студено, но стегнато и сухо. Хубава сутрин. Вътре, където в момента седя на бюро и гледам лятната платформа и плувния басейн, е чудесно топло, с централно отопление, което се излъчва от декоративни решетки. Понеже къщата е обзаведена за лято, подовете са без килими и лакирани, завесите са от бял памучен плат и всичко е много леко и свежо. Всичко мирише на кедър с нюанси на пчелен восък и плажно масло. На горния етаж Джон и аз имаме отделни спални с баня до тях. Както виждаш, обкръжени сме с лукс.