Той просто не знаеше отговора, но беше отишъл вече толкова далече, че трябваше да довърши. Разкъсван от неувереност, той взе писалката отново и продължи.
Казвам всичко това, без да имам и представа какво чувстваш към мен. Винаги сме били приятели, поне ми харесва да мисля така, и бих искал това да се запази. Затова не искам да пиша ти казвам нищо, което би могло да развали хубавите ни отношения завинаги. Междувременно това обявяване на любовта ми към теб трябва да е достатъчно. Но, моля те, пиши ми веднага щом можеш и ме уведоми за чувствата си и дали с течение на времето бихме могли да обмислим възможността да прекараме остатъка от живота си заедно.
Обичам те много дълбоко. Надявам се това да не те е разтревожило или разстроило. Просто знай, че съм готов да чакам, докато станеш готова да вземеш решение. Но моля те, пиши ми възможно най-скоро и дай покой на мислите ми.
Винаги твой, моя скъпа Джудит,
Джеръми
Завърши. Остави писалката за последен път, прокара пръсти през косата си и после се загледа унило в страниците, които бе съчинявал цяла сутрин. Може би не трябваше да губи толкова време. Може би трябва да ги скъса, да забрави всичко, да напише друго писмо, като този път не иска нищо от нея. От друга страна, ако направи това…
— Джеръми!
Неговата домакиня беше тръгнала да го търси и той беше благодарен за намесата й.
— Джеръми!
— Тук съм. — Той бързо събра страниците на писмото си, сгъна ги и ги скри под корицата на папката за писма. — Във всекидневната.
Той се завъртя в стола си. Тя се появи през отворената врата, висока и загоряла, със сребристорусата си коса, бухнала и лъскава, сякаш беше излязла от ръцете на опитен фризьор. Носеше лек вълнен костюм и риза на райета, с колосана яка, ръкавите — закопчани с тежки златни копчета за ръкавели, и обувки на високи токове подчертаваха елегантността на дългите й американски крака. Елайза Барман и удоволствието да я гледаш.
— Ще ви заведем в клуба за обяд — каза тя. — Тръгваме след петнадесет минути. Ще бъдеш ли готов?
— Разбира се. — Той събра нещата си и стана на крака. — Извинявай. Не забелязах, че е толкова късно.
— Завърши ли писмото си?
— Почти.
— Искаш ли да го изпратим?
— Не… Не, може да поискам да добавя нещо. По-късно. Ще го изпратя, когато се върна на кораба.
— Добре, щом си сигурен…
— Само ще отида малко да се приведа в ред.
— Нищо официално. Само вратовръзка. Дейв се питаше дали след обяда няма да пожелаеш да поиграете малко голф?
— Нямам стикове.
Тя се усмихна.
— Това не е проблем. Ще вземем назаем. И не се притеснявай. За никъде не бързаме. Освен че би било добре да изпием по мартини, преди да ядем.
В края на април, след един много дълъг ден, Джудит завърши печатането на последното писмо на капитан трети ранг Кромби (с копия за капитана, кораба на Нейно Величество „Екселант“ и директора на морската артилерия) и измъкна страниците от пишещата си машина.
Беше почти шест часа. Другите две служителки от ЖКМС, които работеха в същия кабинет, бяха вече събрали нещата си и тръгнали на велосипедите си обратно към общежитието. Но капитан трети ранг Кромби по-късно този следобед беше дошъл с дълго официално писмо, не само строго секретно, но и спешно на това отгоре, и Джудит, с леко нежелание, остана, за да го напише.
Беше уморена. Навън времето беше хубаво, приятен пролетен ден с топлинка във ветреца, и всички нарциси в капитанската градина климаха с глави по най-безразборен начин. На обяд, когато се отправи към столовата за овнешко задушено и пудинг със стафиди, беше видяла зелените склонове на Портсдаун Хил, издигнати се към небето, и беше постояла и погледала малко с копнеж към хълмистия хребет на хълма. Беше вдъхнала миризмата на прясно окосена трева и беше усетила как цялото й тяло отговаря на този млад сезон с надигащи се сокове и обновление. Беше си помислила: на двадесет години съм и никога вече няма пак да бъда на двадесет. Копнееше за бягство и свобода, да бъде навън и да се разхожда, да вдишва чистия въздух, да легне на пружиниращия торф и да слуша шумоленето на вятъра в тревата и песните на птичките. Вместо това половин час за овнешкото задушено и после обратно в душната барака, която беше временна главна квартира на Офиса по учебна тренировка.