Но това беше замислено с добри намерения.
Като го остави да изчете писмото си, тя се върна в своя офис, покри пишещата машина с калъфа, взе пликовете, палтото и кепето си. Лейтенант Армстронг и капитан Бъртън също бяха решили да разчистят бюрата си и да приключат. Лейтенант Армстронг беше запалил цигара и когато тя мина покрай него, каза:
— Отиваме в „Корона и котва“ да пийнем нещо. Искаш ли да дойдеш?
Тя се усмихна. Явно бяха решиш, че е дошло време да сменят тактиката, да се отпуснат и да започнат да се забавляват.
— Благодаря, но мисля, че нямам време.
— Жалко. Ще презаверим билета.
Това беше фраза, която лейтенант Армстронг беше научил от пристигналите неотдавна американски части.
— Благодаря — каза Джудит, която още не беше открила какво значи това. — Ще дойда.
Когато се върна при шефа си, тя сгъна писмата с безупречна прецизност, пъхна ги в пликовете, събра ги и ги сложи на подноса „изходящи“.
— Ако това е всичко, тръгвам си.
— Благодаря, Джудит.
Той вдигна поглед и й отправи една от редките си усмивки. Искаше й се той да се усмихва по-често. Да я нарече с малкото й име беше също нещо извънредно. Питаше се колко ли от неговите задръжки са причинени от студената му и явно ревнива жена и й стана жал за него.
— Няма защо. — Тя си облече палтото и закопча копчетата, а той се облегна назад на стола си и я гледаше.
— Откога не си била в отпуска? — внезапно попита той.
Тя едва си спомни.
— От Коледа.
— Прекалено дълго.
— Искате да се отървете от мен ли?
— Точно обратното. Но ми изглеждаш малко изнемощяла.
— Зимата беше много дълга.
— Помисли за това. Можеш да си отидеш вкъщи, в Корнуол. Да се върнеш у дома, при своите. Пролетна отпуска.
— Ще видя.
— Ако искаш, ще кажа две думи на твоя помощник-офицер.
С известна тревога Джудит поклати глава.
— Не, не трябва да го правите. Полага ми се дълъг уикенд, знам. Може би ще поискам такъв.
— Мисля, че трябва. — Той седна и отново стана рязък, както обикновено.
— Изчезвай тогава.
Тя му се усмихна с голяма привързаност.
— Хубава вечер, сър.
— Хубава вечер, Дънбар.
В златната пролетна вечер тя караше колелото си към общежитието, през пешеходния мост, нагоре по Стенли Роуд и после извън главния път, който водеше на север навън от града. Като въртеше педалите, тя мислеше за излизане в отпуска, за връщане в Корнуол… само за няколко дни. Да постои при Филис, Биди и Ана, да се помотае из вкъщи, да коленичи със слънце на раменете да плеви бурени от лехите с рози. Беше време хижата в градината да се обработи с креозот за новия сезон, а може би е и време да започне да търси нов градинар. Само няколко дни, само толкова й трябваха, и дълъг уикенд би свършил работа.
Беше странно, но може би най-лошата празнота, която беше останала след прекъсването на връзката със семейството й, беше съзнанието, че вече писма няма да има. От толкова дълго — почти седем години — тя беше живяла с малкото и приятно очакване на редовно пристигащ плик с обикновени, скъпоценни новини от Сингапур, които бяха станали привични, и всеки път, когато се връщаше в общежитието, трябваше да си напомня, че няма за какво да поглежда в пощенската кутия, отбелязана с „Д“.
Дори не заради обещаното писмо от Джеръми Уелс. Повече от два месеца бяха минали, откакто бяха се сбогували в Лондон и той я беше оставил заспала в леглото на Даяна. „Ще ти пиша“, беше обещал той. „Толкова мога да кажа. Рано или късно“. И тя беше му повярвала, а нищо не идваше. Нищо не ставаше. Това беше ужасно обезсърчаващо и с изнизването на седмиците и липсата на всякаква вест тя беше обхваната от съмнения не само за него, но и за себе си. Неизбежно възникваше подозрението, че Джеръми се беше любил с нея по същата причина, по която и Едуард. В края на краищата, това беше тя, болна и дълбоко разтревожена, която го беше умолявала да остане при нея, да не я оставя. „Мила, моя Джудит“, беше я нарекъл той, но колко от неговата любов беше породена от съчувствие? „Ще ти пиша“, беше обещал той, но не беше й писал и тя вече беше престанала да поглежда за писма. От време на време беше мислила дали да не му пише. Като каже шеговито: „Ах ти, злодей такъв, аз тук жадувам за новини, ти каза, че ще ми пишеш. Никога вече няма да ти вярвам“. Или нещо подобно. Но се страхуваше да не прибърза, да не каже нещо прекалено. Да го прогони със своя ентусиазъм също както беше прогонила Едуард с ненавременното си обявяване на вечна вярност.
В края на краищата имаше война, която вече вилнееше в целия свят. Не беше време за обвързване (думи на Едуард). Нито за спазване на обещания.