Но от друга страна, това не беше Едуард. Беше Джеръми Уелс, самото въплъщение на човек, на когото можеш да разчиташ, на самата честност. Тя можеше да помисли само, че е размислил. Далече от Джудит, здравият смисъл е надделял. Любенето им в Лондон е било само интерлюдия, прелестна, но прекалено повърхностна, за да продължи с възможната цена на едно безгрижно приятелство.
С нарочно хладнокръвие тя си казваше, че го разбира. Но това не беше вярно. Защото не разбираше. Истината беше, че се чувстваше не само разочарована от него, а и ужасно наранена.
Тези не особено весели мисли я преследваха по целия път до общежитието. Тя караше откъм гърба на грозното здание, пъхна колелото си в рамката и влезе през Контролния офис. Комендантът на общежитието беше на смяна — една солидно тапицирана дама в средата на тридесетте си години, която в мирно време е била матрона в малко момчешко подготвително училище.
— Здравей, Дънбар. Работила си до късно, а?
— Писмо в последната минута, мадам.
— Горката. Не е честно. Търсиха те по телефона. Оставих бележка в кутията ти.
— О, благодаря.
— По-добре побързай, че ще изпуснеш кльопачката.
— Знам.
Тя се разписа и после отиде до рафта с пощенските кутии, там намери писмо за себе си (от Биди) и парче хартия, на която комендантката беше написала: „Служител Дънбар, 16 ч. 30 мин. Обаждане от Лъвдей Кеъри-Луис. Моля, обади й се“.
Лъвдей. Какво ли иска Лъвдей?
Но нямаше време да се обажда преди вечерята, така че Джудит отиде право в стола и изяде резен говеждо в саламура, пържени картофи и гарнитура от преварено зеле. Десертът беше квадрат пандишпан, намазан със сливов конфитюр. Изглеждаше толкова отблъскващо, че не го взе, а се качи горе в стаичката си, където си пазеше щайга с ябълки за когато прегладнее. Като дъвчеше ябълка, тя отново слезе долу и потърси свободен телефон. Бяха всичко три, на стратегически места, заобиколени с квартири, и вечер обикновено опашки от момичета седяха на стълбите и слушаха всяка дума на говорещите, докато чакаха реда си. Но тази вечер Джудит имаше късмет. Може би поради топлото време, повечето доброволки бяха излезли и имаше свободен телефон.
Тя избра телефона на Нанчероу, пусна монетката и зачака.
— Нанчероу.
Тя натисна копчето и монетата дрънна, като падна в кутията.
— Кой е насреща?
— Атина.
— Атина, тук е Джудит. Получих бележка да се обадя на Лъвдей.
— Не затваряй, ще я извикам. — Тя направи това като извика силно името й и едва не оглуши Джудит. — Идва.
— Как е Клементина?
— Великолепно. От автомат ли говориш?
— Да.
— Не приказвай тогава, мила, иначе ще ти свършат шилингите. Ще се видим някога. Ето ти Лъвдей.
— Джудит! Много хубаво, че се обади. Извинявай. Опитах да се свържа с теб, но казаха, че си на работа. Слушай, ще говоря много бързо. С мама отиваме в Лондон този уикенд, ще бъдем в Мюз. Моля те ела да се видим. Можеш ли? Опитай.
— Лондон? Та ти го мразиш. За какво ще ходите в Лондон?
— Ще ти обясня. Отиваме заедно. И наистина много искам да те видя. — Звучеше малко безумно. — Имам да ти казвам толкова много. Можеш ли да дойдеш? Можеш ли да си вземеш отпуска?
— Добре, мога да опитам да взема кратък уикенд…
— О, направи го. Направи го. Кажи, че е ужасно важно. На живот и смърт. Мама и аз заминаваме утре с влака. Няма бензин за горкото старо бентли. Утре е четвъртък. Кога най-рано можеш да дойдеш?
— Не знам. Ще трябва да проверя. Най-рано в събота.
— Чудесно. Аз ще бъда там дори мама да не е. Ще те чакам, освен ако не ми кажеш друго…
— Може да не успея да…
— О, разбира се, че ще успееш. Използвай старото извинение. Поради състрадание или каквото и да е. Ужасно важно е.
— Ще опитам…
— Чудничко. Копнея да те видя. — Бип-бип-бип… продължи телефонът.
— Довиждане. — Клик. Разговорът свърши.
Джудит, озадачена, остави слушалката. Какво, по дяволите, е станало с Лъвдей? И защо ще ходи в Лондон, като се беше клела, че го ненавижда? Но това бяха въпроси без отговор. Единственото, което беше съвършено ясно, бе, че утре сутринта преди всичко друго трябва да се представи в бърлогата на своя шеф-помощник офицер и някак си да убеди тази страшна жена да й подпише разрешение за уикенд просто за следващия ден. Ако откаже, Джудит ще трябва крещящо да заобиколи правилата и да действа по най-бързия начин, като поиска съдействие от капитан трети ранг Кромби. Представата за него, като влиза в битка на нейна страна, беше много успокояваща.
Помощник-офицерът, както и предполагаше Джудит, беше крайно неотзивчива и трябваха доста неприятни молби, докато тя накрая крайно неохотно и без капка благосклонност подписа разрешението за уикенда. Състраданието беше проработило. Джудит й благодари дълбоко и после избяга възможно най-бързо, преди озлобената като вещица стара мома да е размислила.