Във външния офис дежурната вдигна глава от пишещата машина и в очите й имаше мълчалив въпрос. Джудит направи гримаса и вдигна ръка с палец нагоре.
— Браво на теб — измърмори другото момиче, — тя днес е в безобразно настроение. Мислех, че си обречена от самото начало. — И Джудит, като я остави при пишещата й машина, се върна в офиса на Учебното развитие в отлично настроение и без някой да я кара, направи кафе на милия капитан трети ранг Кромби просто от благодарност, че работи за него, а не за някоя сбръчкана мадама с комплекс за власт.
Съботата започна с хубава априлска сутрин без облаче на небето. Като се измъкна от пещерния мрак на гара Уотърлу, тя реши да си позволи лукса да вземе такси и да пътува удобно до Кадоган Мюз. На топлото пролетно слънце Лондон изглеждаше изненадващо хубав. Дърветата имаха свежи зелени листа. Разрушенията от бомби контрастираха с младата зеленина на върбовката. Зеленоглава патица плуваше в спокойната повърхност на временните резервоари с вода. В парка виолетови минзухари покриваха килима трева, нарцисите кимаха жълти главички от лекия ветрец. Високо горе преградни балони блестяха сребристо на слънцето, знамена шляпаха на важните здания, лицата на минувачите, които се бутаха по многолюдните тротоари, бяха пълни с надежда и усмихнати от милосърдното време.
Таксито спря на улицата до каменната арка, която водеше към Мюз.
— Така добре ли е, мила?
— Отлично.
С малкия си багаж в ръка тя премина по каменната настилка до Мюз, където малките къщи стояха една срещу друга с напъпили цветя в качета и сандъчета по прозорците. Котка се приличаше на слънце и се миеше, а някой беше вързал въже и прострял пране, което напомняше за Порткерис. Прозорците на къщата на Даяна бяха широко отворени, развяваше се перде и дървено каче до входната врата на жълтата фасада грееше с кадифен полиантус.
— Лъвдей! — извика тя.
— Ало! — Главата на Лъвдей се появи на отворения прозорец. — Тук си! Ти си чудесна. Ще сляза да ти отворя.
— Не си прави труда. Имам си ключ.
Тя отвори вратата, а Лъвдей стоеше на горната площадка на стълбището.
— Изпитвах ужас, че може да не успееш. Ужасни лъжи ли трябваше да разправяш, за да получиш разрешение?
— Не. Само да правя малко реверанси. — Тя се изкачи по стълбите. — И да ми трият кофа сол на главата за това, че не съм предупредила шефката навреме, създала съм излишна работа на персонала и да ми издава пътни ваучери и прочее, дрън-дрън-дрън, като съм толкова невнимателна. — Тя тръсна чантата си, свали шапката си и те се прегърнаха. — Къде е Даяна?
— Пазарува, излишно е да се казва. Ще се видим с нея в един без петнадесет в „Риц“. Томи Мортимър ни кани на обяд.
— Божичко, колко прекрасно. Нямам никакви дрехи.
— Изглеждаш зашеметяващо както си, в униформа.
— Не знам да е така. Няма значение, с малко късмет няма да ме изгонят с трясък от ресторанта за това, че не съм офицер. — Тя се огледа. Последният път, когато беше идвала, беше посред зима и беше мрачно и студено. Сега всичко беше различно. Хубавата стая грееше от слънце, беше прохладна от чистия въздух и пълна с цветя. Цветя от Нанчероу, донесени от Корнуол, запазената марка на Даяна.
Тя се строполи на един от огромните, просторни дивани и въздъхна с удоволствие.
— Божествено. Все едно съм си вкъщи.
Лъвдей се сви срещу нея в един от големите фотьойли.
— Трябва да призная, че макар и да не си падам по Лондон, това е една доста приятна малка къща.
— Къде ще спим?
— Ти и аз на двойното легло, а мама в гладачницата.
— Не е много справедливо.
— На нея й е все тая. Тя каза, че предпочита уединението пред лукса. Пък и леглото там е съвсем удобно.
— Кога пристигнахте?
— В четвъртък. С влак. Не беше много лошо. А на Падингтън ни посрещна Томи с кола, което винаги си е много удобно. — Лъвдей се изкиска. — Научи ли, че той е получил медал за страшна храброст по време на въздушните нападения? Прекалено е скромен, едва сега ни каза това.
— Медал? За какво го е получил?
— Извадил е едно старо момиче от горящата му къща. Скочил вътре през пушека и пламъците и я измъкнал за краката изпод масата в трапезарията й.
Джудит зяпна от възхищение и изумление. Не беше лесно да си представи абсолютно градския тип Томи Мортимър с копринените му ризи и безупречни костюми, замесен в такива геройщини.