— Уолтър. Уолтър Мъдж?
— Познаваш ли друг Уолтър?
Цялата идея беше толкова немислима, че Джудит съвсем престана да диша, сякаш някой беше й нанесъл удар в слънчевия сплит и я беше оставил без дъх и способност да говори. Накрая можа да промълви:
— Но… какво те е прихванало, та искаш да се омъжиш точно за Уолтър?
Лъвдей сви рамене.
— Харесвам го. Винаги съм го харесвала.
— И аз го харесвам, но това не е причина да прекараш остатъка от живота си с него.
— Не ми казвай, че е от по-долна класа или че не е подходящ, защото ще ти се разкрещя…
— Не съм и помисляла да ти говоря такива неща и знаеш, че никога не бих могла…
— Така или иначе, ще се омъжа за него. Искам това.
Преди да успее да се спре, Джудит каза:
— Но ти обичаш Гас… — и Лъвдей се нахвърли върху нея.
— Гас е мъртъв! — извика тя. — Казах ти вече. Така че никога няма да се омъжа за него. И не ми казвай да го чакам, защото какъв смисъл има да чакам човек, който никога няма да се върне при мен?
Джудит благоразумно не каза нищо на това. Помисли си, че трябва да е много практична и много хладнокръвна, иначе между тях щеше да избухне най-шумна кавга и щяха да си кажат ужасни неща, които нямаше как да се върнат обратно, а от това нямаше да има никаква полза.
Тя смени тактиката.
— Виж какво. Ти си само на деветнадесет. Дори ако си права и Гас е мъртъв, на света има хиляди други мъже, точно като за теб, които просто чакат да влязат в живота ти. Разбирам ви с Уолтър. Винаги сте били приятели. Работите заедно, виждаш го непрекъснато. Но това не значи, че трябва да се омъжиш за него.
— Знам, че работя с него — каза Лъвдей. — Но може и да не мога да го правя повече. Мобилизират момичетата на моя възраст, а аз официално не съм фермерка или нещо такова. Не съм в униформа като теб.
— Но ти вършиш важна работа в помощ на отбраната…
— Не искам да рискувам да ме мобилизират. Да ме изпратят някъде по дяволите да правя муниции. Никога няма да напусна Нанчероу.
— Искаш да кажеш, че се омъжваш за Уолтър от страх да не те мобилизират? — Джудит не успя да скрие в гласа си колко невероятно й изглеждаше това.
— Казах ти. Знаеш какво мисля за изпращането ми далече. Ще се разболея. Ще умра. От всички на света ти най-добре трябва да ме разбереш.
Това приличаше на спор с тухлена стена.
— Но, Уолтър… Лъвдей, какво общо имаш ти с Уолтър Мъдж?
Лъвдей хвърли виолетов поглед към небето.
— О, Боже, пак се връщаме на това. Може и да не го казваш, но го мислиш. По-долна класа, зле възпитан, земеделски работник. Брак под стойността ми. Понижаващ стандартите ми…
— Не мисля така…
— Вече съм слушала всичко това, най-вече от Мери Милиуей, която почти не ми говори. Но никога не съм чувствала нещо подобно към Уолтър, нито към майка му. Не повече, отколкото ти към Джоуи Уорън или дори Филис Еди. Уолтър е мой приятел, Джудит. С него ми е леко и приятно, обичам да работим заедно, и двамата обичаме конете, обичаме да яздим и да работим на нивите. Не виждаш ли, че сме еднакъв тип хора? Освен това е хубав. Мъжествен, привлекателен. Винаги съм смятала, че безхарактерните добре възпитани приятели на Едуард са съвършено отвратителни и непривлекателни, ама нито капчица. Защо трябва да седя и да чакам някой известен ученик без мозък в главата да дойде и да избие почвата под краката ми?
Джудит поклати глава.
— Как едно момиче може да натрупа толкова вятърничави предразсъдъци за толкова кратко време? Просто главата ми не го побира.
— Мислех, че ще ме разбереш. Ще ми симпатизираш. Ще ме подкрепиш.
— Знаеш, че ще те подкрепям до края на света. Но просто не мога да седя и да гледам как объркваш живота си. В края на краищата, не е задължително да се омъжваш за него.
— Задължително е. Ще имам бебе — изкрещя Лъвдей, сякаш Джудит внезапно беше напълно оглушала. След това, разбира се, вече не можеше да има съмнения.
— О, Лъвдей!
— Недей да го казваш толкова загрижено. Случва се всеки ден. Хората забременяват. Имат деца. Не е кой знае какво.
— Кога?
— През ноември.
— От Уолтър ли е?
— Разбира се.
— Но… но… кога… Искам да кажа…
— Не опитвай да деликатничиш. Ако питаш кога заченах, радвам се да ти кажа. В края на февруари, в сеновала край конюшните. Малко е банално, знам. Лейди Матърлей или Мери Уеб, или дори „Студената удобна ферма“. Нещо мръсно в бараката за дърва. Но така стана и ни най-малко не се срамувам.
— Мислеше, че Гас е мъртъв?
— Знаех, че е. Бях толкова самотна, толкова нещастна и никой не можеше да ми помогне с нищо. А с Уолтър се грижехме за конете и внезапно се разплаках, казах му за Гас и той ме прегърна и изми с целувки сълзите ми, и изобщо не подозирах, че може да бъде толкова нежен, толкова силен и приятен… А сеното миришеше силно на трева, на свежест и конете бяха под нас, чувах ги като се движат, и това беше най-успокояващото нещо, което някога беше ми се случвало. Не изглеждаше лошо ни най-малко. — Тя помълча известно време, после каза: — И досега не изглежда. И няма да се оставя да ме накарат да се чувствам виновна.