— Майка ти знае ли?
— Разбира се. Казах й веднага, щом бях сигурна. И татко също.
— Какво казаха?
— Бяха малко изненадани, но мили. Казаха, че не трябва да се омъжвам за него, ако не искам. Още едно бебе в детската стая на Нанчероу няма да промени много нещата и ще бъде чудесна компания за Клементина. А после, когато казах, че искам да се омъжа за Уолтър и то не само заради бебето, те леко се опънаха, но казаха, че това е мое решение и моят живот. Освен това винаги са имали много време за семейство Мъдж и след като Едуард си отиде, поне знаеха, че няма да ги напусна и винаги ще съм наблизо. Мисля, че това за тях има по-голямо значение от глупави неща като произхода и образованието на Уолтър.
Всичко това, когато познаваш семейство Кеъри-Луис, беше съвършено разбираемо. По своя очарователен модел на хора от висока класа те винаги са били закон в самите себе си. Щастието на децата им винаги е било над всичко и предаността им към тези деца винаги ще бъде от първостепенна важност, като натежаваше над социалните нрави или въпроса какво ще кажат хората. Даяна и полковникът, рамо до рамо, явно използваха най-добре ситуацията: ще продължат точно както преди и с течение на времето ще бъдат сляпо влюбени в новото си внуче. А Джудит знаеше, че пред лицето на такава солидарност мнението и отношението на останалия свят — в това число и нейното — просто нямаха значение.
Това означаваше, че няма смисъл от каквито и да било спорове. Даяна и полковникът вече бяха дали благословията си и най-разумното, което Джудит можеше да направи, беше да се присъедини към техните редици и елегантно да приеме неизбежното, каквито и да са последиците. Това, в края на краищата, беше огромно облекчение, защото вече можеше да престане да е възмутена и сърдита и вместо това да стане радостна и развълнувана.
— Те трябва да са най-добрите. Родители, имам предвид — каза тя. — Винаги съм знаела, че са такива. — Внезапно тя се усмихна въпреки бодването на странни сълзи в очите й. Тя скочи от дивана.
— О, Лъвдей, извинявай, нямам право да споря толкова. — И Лъвдей тръгна към нея, двете се срещнаха на средата на стаята и се разсмяха, и се разцелуваха. — Мисля, че просто бях силно объркана. Изненадана. Забрави всичко, което казах. Вие с Уолтър ще се чувствате прекрасно.
— Исках аз самата да ти го кажа. Да ти обясня. Не исках да чуеш от някой друг.
— Кога е сватбата?
— Другия месец. По някое време.
— В Розмълиън?
— Разбира се. И след това обяд в Нанчероу.
— Как ще си облечена? Във волани от бял сатен и наследствени дантели?
— Да пази Бог. Може би роклята на Атина от подписването или нещо друго. Всъщност няма да се омъжвам като девственица, но все пак трябва да се спазва приличие.
— А приемът? — Съвсем неочаквано това започна да става доста интригуващо.
— Мислехме за сутрешна венчавка и после обяд… Мразя следобедните сватби. Истинско съсипване на деня. Ще дойдеш, нали?
— Не бих го пропуснала за нищо на света. Веднага ще си уредя седмична отпуска. Искаш ли да ти бъда шаферка?
— А ти искаш ли?
— С тафта в кайсиен цвят и мрежеста фуста?
— Надиплен шал и боне?
— Букет от карамфили и богородична папрат?
Всичко беше наред. Те отново бяха заедно. Не бяха се загубили една друга.
— И огромни официални обувки от кайсиен сатен с токове като мивка?
— Не искам да бъда шаферка.
— Защо?
— Може да засенча булката.
— Ха-ха-ха!
— А къде ще живеете с Уолтър?
— В Лиджи има стара колиба, малко разнебитена, но татко ще я оправи за нас и ще й добави истинска баня. Има само две стаи, но засега ще свърши работа, а Уолтър ще изчисти цялата коприва и рамки от стари кревати наоколо.
— Истинско малко любовно гнездо. А меден месец?
— Всъщност не съм мислила за него.
— Трябва да имате меден месец.
— Атина нямаше.
— Какво ще кажеш за дълъг уикенд на Гуидиан Роуд?
— Или две-три нощи в Камбърн? Много ще е хубаво. Виж… — Лъвдей погледна часовника си. — Обед е. Трябва моментално да тръгнем за „Риц“. Нека пийнем нещо. Купихме джин и бутилка портокалов нектар от Нанчероу. В хладилника са.