— О, няма да вали. Поне не мисля, че ще вали. Не и за мен. Няма да посмее.
Томи се разсмя на самодоволството й.
— Колко души ще дойдат на този празник? — попита той.
— Пресмятахме ги във влака, нали, мила Лъвдей? Църквата на Розмълиън побира най-много осемдесет души, така че няма да са повече от толкова. В църквата мислим да наслагаме глинени вази с диви цветя и гирлянди от девесил. Арки в края на всеки ред. Наистина направено да изглежда селско. Томи, защо е тази физиономия?
— Спомних си „Далече от подлудяващата тълпа“.
— Но тя е прекалено мрачна. При нас ще е много по-весело.
— Какви църковни песни ще пеем? „Орем нивите и сеем“? Или „Кротко се полюшва царевица златна“?
— Не е смешно, Томи. Прекаляваш.
— Може ли да облека редингота си, или се очаква да дойда с рибарски панталон и въдица в шапката?
— Можеш да облечеш каквото ти хрумне. Джинси и въже за връзване, ако ти харесва.
— Всичко, което харесва на теб, харесва и на мен — заяви Томи, тя му залепи целувка и каза, че май е време да поръчват кафето.
Нейното поривисто, безгрижно настроение се запази до края на деня и тя предаде на двете момичета своята енергия и самоувереност. Като приключи обядът, малката група се разпръсна. Томи се върна на „Рийджънт Стрийт“, Даяна и Лъвдей се върнаха в „Хародс“, а Джудит се отправи да търси подходящ сватбен подарък за Лъвдей и Уолтър. Тя взе автобус за Слоуън Скуеър и там обходи целенасочено щандовете с тенджери и дървени лъжици, изтривалки и лампи с абажури. Но нищо от тези неща не й се стори особено подходящо или примамливо. Тя излезе от магазина и тръгна към мрежата от малки улички на север от „Кингс Роуд“. След малко тя попадна в магазинче за дребни стоки, заобиколено с малки кръчми, изсипало съмнителни стари мебели на тротоара. Зад прашната му витрина имаше тапицирани с кадифе кутии от сребро за прибори, единични чашки и чинийки, оловни войничета, фигури за шах от слонова кост, стари нощни гърнета, бронзови статуетки и купища избелели плюшени завеси. Обнадеждена, тя влезе вътре и когато отвори вратата, звънна камбанка. Замириса на мухъл и плесен. Беше тъмно и прашно, задръстено с мержелеещи се мебели, кофи за въглища, месингови гонгове, но от някаква задна стая се появи стара дама с престилка и забележителна шапка. Тя включи някакво мижаво осветление и попита дали Джудит иска нещо. Тя й обясни, че търси сватбен подарък, и старата дама каза:
— Не бързайте.
Тя величествено се настани в хлътнал фотьойл, запали фас. И Джудит прекара петнадесет щастливи минути в провиране из малкия магазин и разглеждане на различни невероятни предмети, но накрая намери точно това, което търсеше. Масонски чинии за хранене от бяла керамика, неолющени и в идеално състояние, с наситено синьо, богато като морето, и топло неизбеляло червено. Бяха едновременно и декоративни, и използваеми, и ако Лъвдей не искаше да се яде в тях, винаги може да ги нареди на някой рафт.
— Ще взема тези — каза тя.
— Добре.
Старицата пусна угарката от цигарата си на пода, стъпка я с тока на домашните с чехли и се надигна от стола. Отне й известно време да опакова чиниите, като обвиваше всяка във вестник, и после ги сложи в бакалска кутия, която в резултат тежеше цял тон. Джудит плати за покупката си, взе на ръце обемистия товар и се отправи назад към „Кингс Роуд“, където след малко чакане успя да вземе такси, за да я закара в Мюз.
Беше вече четири и половина, но Даяна и Лъвдей се върнаха след още цял час, натоварени с пакети и вързопи. И двете гръмогласно се оплакваха от уморени крака, но слава Богу, все още, за чудо, в добри отношения. Прекарали бяха чудесно, но и двете умираха за чаша чай. Джудит сложи чайника и нареди подноса, направи топли препечени филийки с масло и прекара приятен половин час в показване и разглеждане на хубавите току-що купени нови дрехи. И когато най-после Лъвдей стигна до края и стаята беше затрупана с дрехи и опаковъчна хартия, Джудит извади бакалската кутия иззад дивана, където беше я скрила, остави я в краката на Лъвдей и каза:
— Това е сватбеният ти подарък.
Най-горната чиния беше разопакована и грабна благодарното възхищение и на майката, и на дъщерята.
— О, божествени са!
— Не разопаковайте другите. Всичките са еднакви и са дванадесет.
— Страхотно. Просто не можеше да ми подариш нещо по-красиво. Гледахме за чинии, но те всичките са ужасно практично бели. Тези са прекрасни. Прекрасни! Къде ги намери?
Джудит обясни. Тя каза:
— Боя се, че ще трябва да ги вземете с вас във влака. Ужасно са тежки. Мислите ли, че ще се справите?
— Няма проблеми. Ще намерим носач или количка, а татко ще дойде да ни посрещне в Пензанс.