— Те са прекалено красиви, за да се използват.
— Ще ги наредя да се виждат — каза Лъвдей. — Ще накарам някого да ми даде кухненски бюфет и ще ги изложа. Те безкрайно ще развеселят малката ми къща. Благодаря ти, мила Джудит. Много, много ти благодаря.
И така, всички бяха много доволни. Седнаха, пиха чай и ядоха препечени филийки, докато Даяна не погледна малкия си часовник и се разбра, че трябва да се стягат за вечерното забавление, защото Томи беше намерил билети за ревюто „Удари го отново“ и щеше да ги заведе всичките на театър.
Поради всички тези приятни дейности Джудит се оказа насаме с Даяна чак на другата сутрин. Лъвдей още не беше станала, така че те двете закусваха заедно на кухненската маса. Истинска закуска — варени яйца от Нанчероу и изобилни количества прясно сварено кафе. И чак след това стана възможно да обсъдят по-тежките и сериозни въпроси от сватбата на Лъвдей, а именно съдбата на семейство Дънбар, заклещено в Далечния изток от японската война.
Даяна искаше да знае всяка една подробност на всичко, което беше станало и кога беше станало. И беше толкова съчувстваща и загрижена, че не беше много трудно да се говори за тъжното развитие на събитията. Тяхната кулминация беше последната новина, която се беше процедила — че корабът „Раджа на Саравак“ не беше стигнал до Австралия.
— Мислиш ли, че корабът им е бил торпилиран?
— Възможно е, макар и да няма официално потвърждение.
— Ужасно е. Горката ти майка. Благодаря, че ми каза. Понякога е хубаво да не мълчиш. Нарочно не казах нищо, когато вчера бяхме всички заедно, защото изглеждаше доста неуместно. А и исках вчерашният ден да е на Лъвдей. Наистина се надявам да не мислиш, че съм страшно нехайна и безгрижна. Но каквото и да стане, знаеш, че сме винаги до теб. Едгар и аз. Смятаме те за наша дъщеря. Ако някога имаш нужда от рамо, на което да си поплачеш, трябва само да вдигнеш телефона.
— Знам. Толкова си добра.
Даяна въздъхна, остави кафето си и посегна за цигара.
— Мисля, че човек трябва да продължи да се надявана най-доброто.
Седнала там, в прасковената си копринена домашна роба, с хубавото си лице, лишено от всякакъв грим, тя изведнъж започна да изглежда неизмеримо тъжна. Джудит чакаше тя да каже нещо за Гас, защото името му, неизречено, висеше във въздуха между тях. Но Даяна продължаваше да мълчи и Джудит разбра, че ако трябваше да говорят както трябва, тогава тя първа трябваше да произнесе това име. Трябваше й известна смелост, защото винаги имаше вероятност Даяна да отвори сърцето си, да й повери опасенията си за намеренията на Лъвдей, и както бяха близки, Джудит изпитваше ужас от такава изповед, която би я поставила заклещена в жестокия капан на разделена преданост. И каза:
— Винаги съм смятала, че надеждата е нещо като меч с две остриета. Лъвдей престана да се надява, нали? Тя е сигурна, че Гас е вече мъртъв.
Даяна кимна.
— Знам. Напълно убедена. Прекалено трагично. Какво може да каже човек? Струва ми се, че щом го чувства толкова силно, може би и наистина е убит. Бяха толкова близки, нали знаеш. Получи се такова моментално съзвучие между тях. Беше много приятно да ги гледаш, необикновено. Той попадна в Нанчероу неочаквано, а се получи така, сякаш винаги е бил там. Толкова спокоен, очарователен човек и толкова талантлив и артистичен. И толкова влюбен. Те и не опитваха да скрият любовта си.
Тя замълча. Джудит чакаше да продължи, но тя нямаше какво да каже. Гас беше си отишъл и сега Лъвдей носеше бебето на Уолтър и щеше да се омъжи за Уолтър. Прекалено късно е за промяна на решението, няма време за опасения. Даяна и Едгар, така да се каже, твърдо отстояваха позициите си и абсолютно никой, дори Джудит, никога нямаше да разбере как се чувстваха.
Не след дълго тя каза:
— Може би Лъвдей е права. Не можеш на едната надежда да построиш живота си. Но алтернативата е толкова немислима и ако това е всичко, което ти е останало… — И после, без да мисли, добави: — Джеръми каза, че е важно да продължиш да се надяваш… — И веднага едва не си прехапа езика, защото Даяна моментално стана бдителна.
— Джеръми? Кога си видяла Джеръми?
— О, някога. — Смутена, ядосана на себе си, Джудит се запъна. — Мисля, че беше през януари. Не помня. Точно преди да падне Сингапур. Той минаваше през Лондон.
— Не сме го виждали от векове. Добре ли е?
— Така мисля. Повишили са го. Главен хирург.
— Сега, като ми казваш, се сещам, че баща му беше казал на Едгар. Умно момче. Трябва да му изпратя покана за сватбата. Къде е?
— Нямам представа.