— А адрес?
— НВК, Съдърленд, чрез Централна поща.
— Много мъгляво. Нищо не казва. О, тази проклета война. Навсякъде по света. Разбити. Като парченца от шрапнел.
— Знам — каза съчувствено Джудит. — Но няма абсолютно нищо, което можем да направим срещу това.
Внезапно Даяна се усмихна.
— Мила Джудит, какво разумно момиче си ти. Съвършено си права. Сега за мен още чаша кафе и да решим как да прекараме тази хубава сутрин. Томи иска да ни покани всичките на обяд, но ако измъкнем Лъвдей от леглото, ще ни остане време за разходка в парка. Хайде, да не губим време.
И така, обратно към ежедневието. Но тази вечер, като се връщаше с влака в Портсмут, Джудит седеше, гледаше през прозореца и мислеше за учудващите събития през последните два дни. Лъвдей и Уолтър. Женени. Двойка. Сама, без стимулирането на обедни покани и блестяща компания, тя чувстваше как еуфорията от уикенда затихва и на мястото й изплуват собствените й опасения. Лъвдей е и винаги е била най-специалната й приятелка, но Джудит познаваше своенравието и упоритата й решителност прекалено добре. Най-големият страх на Лъвдей винаги е бил, че войната по някакъв начин ще я измъкне и отдалечи от Нанчероу. Заплахата от обществена мобилизация беше напълно достатъчна, за да я хвърли в паника. С Гас, според убеждението й, мъртъв и загубен завинаги, тя нямаше причина да не се обърне към Уолтър. Омъжена за него, тя ще бъде на сигурно в Нанчероу завинаги. Пътищата на нейното мислене не бяха трудни за разбиране. Но Джудит просто се надяваше, че това, което беше й казано, е вярно. Че Уолтър в сеновала е съблазнил Лъвдей. И че не е Лъвдей тази, която е съблазнила Уолтър.
Точно след две седмици Джудит получи официална покана за сватбата на Лъвдей. Намери я, като се връщаше в общежитието от остров Уейл, показно голяма, притисната от всички други писма в съответната пощенска кутия. Даяна явно не си беше губила времето. Тежък подплатен плик и двоен лист луксозна хартия с воден знак, за съществуванието на каквато Джудит отдавна беше забравила. Представи си как Даяна е изврънкала от пощенския чиновник срещу безбожна сума да я изрови от безценните си предвоенни запаси и после е навила печатаря да ускори спешната й поръчка. Резултатът беше чудо на разточителния щампован печат на медна плоча за гравиране, почти кралска по великолепие. Тя явно доказваше, че няма да има нищо скрито-покрито по случая.
Вътре в поканата беше сложено дълго писмо от Лъвдей. Джудит взе писмото в стаята си, пъхна поканата в рамката на огледалото над скрина и седна на койката си да чете писмото.
14 май, Нанчероу
Мила Джудит, беше толкова хубаво, че дойде в Лондон и че беше толкова сладка, ние много се зарадвахме да те видим. Това е поканата. Нали е шик? Мама е такава прелест, тя винаги прави всичко по най-добрия начин. Тук е истинска лудница, защото всичко трябва да се свърши за толкова малко време. Аз все още работя с Уолтър, защото мама, Мери и госпожа Нетълбед се справят много по-добре от мен и освен да стоя мирно, докато Мери ме боде с карфици (роклята от подписването всъщност не изглежда никак лошо), май че няма какво друго да свърша, освен да не им се пречкам. Когато не сме във фермата, Уолтър и аз опитваме да разчистим градината около къщичката ни. Той откара с трактора купища стари кревати, строшени бебешки колички, кошници без дъно и други нежелателни предмети, след това изора всичко под тях и посади картофи. Той нарича това да разчистиш земята. Дано като изкопаем картофите, посеем някаква трева или нещо такова и тогава ще си имаме ПОЛЯНА. Строителите разкъсаха къщата на парчета. (Мисля, че татко е използвал връзките си в Общинския съвет — нещо толкова не в стила му — но ограниченията при строителството са много строги и ако не беше го направил, никога никъде нямаше да отидем.) И така, всичко беше изтърбушено и после сглобено отново, сега освен двете стаи има и баня от едната страна и нещо като мръсна стая отзад с циментов под, където Уолтър ще може да събува калните си ботуши и да съблича работните си дрехи и да ги закачи на закачалката. Нова печка и нови подове. Мисля, че ще бъде страшно уютно.
Мама и татко прекарват мъчителни вечери, като се опитват да съставят списък на поканените, защото сме много ограничени в броя. Татко е страшно честен — четиридесет от нашите приятели и четиридесет от тези на семейство Мъдж. Все пак най-важните хора са поканени, в това число и генерал-губернаторът, Биди и Филис, и милият господин Бейнс, и доктор и госпожа Уелс, и разни други наши близки приятели. От страна на Мъдж нещата са малко по-сложни, защото имат толкова много роднини, и доколкото виждам, всички са се изпоженили за свои братовчеди и така нататък. Но ще се зарадваш да видиш, че семейство Уорън, далечни роднини по брак, също са поканени. Писах на Хедър и също я поканих, но отговори, че не може да напуска. Толкова се радвам, че не работя в нейния ужасен Секретен департамент — тя май няма въобще някакъв личен живот.