Когато адреналинът отшумя и тълпата в стаята за инструктаж поутихна, Джейк и Флап се отправиха към предната столова, между носовите катапулти, където можеше да се влиза с работно облекло. Флап вече бе минал през лазарета — трябваше да му превържат няколко драскотини от плексигласови парчета.
— Йод и лейкопласт — ухили се той на Джейк. — Веднъж, когато се бръснех, се порязах по-лошо. После нямало късмет.
Поръчаха си по един „плъзгач“ — чийзбъргър, който бе толкова мазен, че можеше да го глътнеш цял. Взеха по чаша мляко и шепа чипс и седнаха един срещу друг на дълга маса с лекета по покривката.
— Реших, че няма да успееш да го спреш — каза Флап между хапките.
— Правилно постъпи — отговори му Джейк. — Ако не бях успял да го завъртя и аз щях да се гръмна.
— Е, нали сме живи и здрави. Значи сме се справили.
Джейк само кимна и отпи от млякото. Стомахът му бе все още възбуден от адреналина, но млякото и „плъзгачът“ му подействаха добре. Той се облегна назад и се оригна. Сега можеха да поговорят за оцеляването.
Той се прибра в каютата си и се огледа наоколо. След премеждието нещата, на които никога не обръщаше внимание, бяха придобили ново значение. Седна на стола — беше му непривично удобен, загледа се в сенките, които настолната лампа хвърляше по ъглите на помещението, заслуша се в стоновете и въздишките на кораба. Погледът му се спря на снимките на Кали и родителите му, които стояха на бюрото пред него.
Нагласи комбинацията на сейфа и го отвори. Пръстенът беше на мястото си — годежният пръстен, който бе купил на „Шило“ през декември. Той го извади и го вдигна към светлината. После отново го прибра. Без много да се замисля защо, извади от джоба на якето си и револвера, постави го в сейфа и го заключи.
Трябваше да направи нещо за нея. Но какво?
Не беше лесно, когато рибката не кълве. А, честно казано, май тя го беше закачила, но още си мислеше дали си струва.
И тогава? Да ѝ пише, че я обича безгранично? Да ѝ обещае, че ще я направи щастлива? Да се промъкне в сърцето ѝ с най-интимни излияния?
Не. Просто трябваше да сподели с нея какво мисли за бъдещето... Но нали не мечтаеше за нищо?
Почувства се празен. Всеки бе тръгнал нанякъде в мислите си — вярно, с различна скорост, но все пак вървеше.
Господи... това го вбесяваше. Сигурно нещо в него не беше наред, някакъв недостатък в характера. Нещо, което тя бе видяла.
Защо не го разбираше?
Той продължи да мисли за нея още известно време, докато слушаше звуците на кораба, после извади хартия и писалка. Написа датата и започна:
„Скъпи мамо и татко...“
Свърши писмото, но не му се спеше. Взе си горещ душ, извади изгладена и колосана униформа, облече се и заключи вратата зад себе си. Нямаше много хора наоколо. Полетите за деня бяха свършили. Редовият състав беше по койките, а безстрашните авиатори гледаха филми. Той надникна последователно в няколко стаи за инструктаж, искаше да намери някой познат. Нямаше никой, с когото да поговори. Спря се за малко при машините на арестера. Едната беше разглобена — двама матроси и сержант ремонтираха нещо. Отби се при видео техниците и изгледа записа на прекратеното си излитане още няколко пъти. Мина през отделението на катапултите — там също преглеждаха нещо. В Центъра гробарската смяна бе разхвърлила единия от пултовете.
В електронното работата кипеше с пълна пара. Нощната смяна ремонтираше самолетни компютри и радари. Тук кондиционирането работеше на максимум, лампите никога не угасваха. Тези хора никога не виждаха слънцето, небето, морето — там, където това оборудване непрекъснато се подлагаше на изпитания.
Накрая Джейк се оказа пред офиса на Шефа. Вътре завари само старшина първа степен Мулдовски. Той видя Джейк и избоботи:
— Здрасти, друже. Влизай и пускай котва.
Джейк си сипа чаша кафе и подпря лакти на масата срещу боцмана, който бе разхвърлял купчина хартия пред себе си.
— Добре се справи днес на катапулта.
— Благодаря.
— Все чаках да се гръмнеш. Накрая реших, че вече си пътник.
— За секунда и аз си помислих така.
Продължиха още малко да разтягат локуми, но когато разговорът замря, Джейк попита:
— Защо си още във Флота, боцман?
Боцманът се отпусна назад и извади кесията с тютюн. Когато натъпка и разпали лулата си, той каза:
— Светът на цивилния е прекалено малък.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами помисли. Работят и живеят, пазаруват в едни и същи магазини цял живот... Затворен свят от приятели, колеги и семейство. Това е малко за мен.
— Струва си човек да се замисли. — Джейк довърши кафето и хвърли пластмасовата чаша в кошчето.
— И не се опитвай да подкараш някое от прасетата във водата. Когато трябва да напускаш, напускай, мистър Графтън.